— Точно така — отговори. — Това ли искаш?
— Разбира се. А ти?
— Да — той си пое дъх и захапа ръката си. Беше толкова неочаквано, че извиках, но той спокойно потри пръст в кръвта си и преди да съм се стегнала, го плъзна в мен. Започна да го движи много внимателно и за миг болката изчезна.
— Благодаря — отвърнах. — Сега съм по-добре.
Но той не отстрани пръста си.
— О! — възкликнах. — Имаш желание да го направим толкова скоро? Можеш ли?
И докато пръстът му продължи да се движи, започнах да се надявам да е така.
— Виж и се убеди — предложи той с оттенък на изненада в сладкия плътен глас.
Прошепнах, не вярвайки на ушите си:
— Кажи ми какво искаш да направя.
И той ми каза.
НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН СЕ ВЪРНАХ НА РАБОТА. Но независимо от целебните способности на Бил, ми беше леко некомфортно. Но божичко, колко невероятно се чувствах. Това беше абсолютно ново усещане за мен. Нямаше как да не се чувствам… хм… самоуверена определено не бе точната дума, да речем по-скоро самодоволна.
Естествено, в бара всичко си беше постарому — какофония от гласове, шумна и неспирна. Но някак бях в състояние да я игнорирам, да я сбутам в някой ъгъл на съзнанието си. Беше ми по-лесно да държа съзнанието си заключено, от което, естествено, се чувствах по-спокойна. Или ми беше по-лесно да се предпазвам, тъй като се чувствах по-спокойна — боже, колко по-спокойна само бях! Не зная. Но се чувствах по-добре. И бях в състояние да приемам съболезнованията на клиентите, без да се разплача.
Джейсън дойде на обяд и изпи няколко бири с хамбургера си, което бе необичайно за навиците му. Обикновено не пиеше в работно време. Знаех, че ще се ядоса, ако спомена нещо направо, така че само го попитах дали всичко е наред.
— Шерифът пак ме извика днес — произнесе ниско. Огледа се наоколо, за да се убеди, че никой друг не слуша, но този ден барът не беше особено пълен, понеже „Ротари клуб“ имаха среща в общинската сграда.
— Какво те пита? — Гласът ми бе също толкова тих.
— Колко често съм се срещал с Модет. Винаги ли съм зареждал бензин от мястото, където е работила. За кой ли път! Сякаш вече не съм му отговарял на тези въпроси седемдесет и пет пъти. Шефът ми губи търпение, Суки, и напълно го разбирам. Не съм бил на работа поне два дни, ако не и три, с тези разходки до полицейското управление.
— Май ще е по-добре да си наемеш адвокат — предложих смутено.
— И Рене това каза.
В този момент засякох погледа на Рене Ление.
— Какво ще кажеш за Сид Мат Ланкастар?
Сидни Матю Ланкастар — местен жител, предпочиташе уискито с лимон и имаше репутация на най-напористия действащ адвокат в общината. Харесвах го, защото винаги когато му сервирах в бара, се отнасяше към мен с уважение.
— Той е може би най-добрият ми шанс.
На Джейсън, като на всеки очарователен човек, никак не му се удаваше да изглежда кисел и неприветлив. Спогледахме се. И двамата знаехме, че адвокатът на баба е твърде стар, за да поеме случая, ако не дай си боже, въобще някога се стигнеше до арест.
Брат ми бе прекалено погълнат от мислите си, за да забележи каквато и да било промяна у мен, например, че вместо обичайната си тениска с кръгло бие бях облякла бяла с яка — заради яката. Арлийн не бе толкова разсеяна, колкото него. Наблюдаваше ме вече цяла сутрин и когато часовникът удари три следобед, бе почти напълно сигурна какво става с мен.
— Момиче, — обади се тя — ти май си палувала. Станах червена като божур. „Палувала“ звучеше доста несериозно отнесено към връзката ми с Бил, но пък не беше невярно предвид смисъла. Не знаех дали да си отворя устата и да кажа: „Не, правих любов!“, дали да си замълча, дали да й кажа, че не й влиза в работата, или просто да викна: „Да!“.
— О, Суки, кой е мъжът?
— Ъъъ, ами, той не е…
— Не е местен? Да не се срещаш с един от онези военни от град Босиър?
— Не — отвърнах колебливо.
— Сам ли е? Забелязвала съм го как те гледа.
— Не.
— Кой тогава?
Държах се така, сякаш се срамувам. „Изправи се, Суки Стакхаус! — казах си сурово наум. — Поеми отговорност“.
— Бил — отвърнах, надявайки се тя просто да каже: „А, да“.
— Бил? — произнесе Арлийн недоумяващо.
Забелязах, че Сам се е приближил към нас и слуша. А също и Чарлси Тутън. Дори Лафайет подаде глава през прозореца на бюфета.