— Бил — повторих, опитвайки се да звуча уверено. — Познаваш го.
— Бил Обърджуниъс ли?
— Не.
— Бил…
— Бил Комптън — уточни Сам тъкмо когато се канех да отворя уста, за да кажа същото. — Вампирът Бил.
Арлийн бе като поразена. Чарлси Тутън инстинктивно нададе писък, а Лафайет остана с отворена уста.
— Миличка, не можа ли да намериш някой обикновен мъж? — попита Арлийн, когато гласът й се възвърна.
— Никой обикновен мъж не ме е поканил на среща. — Усетих как кръвта нахлу в бузите ми. Стоях там изправена и не само се чувствах, но сигурна съм, и изглеждах дръзко.
— Но, мила… — обади се Чарлси Тутън с тънък детски глас. — Съкровище… Бил е… ъъъ… той има вирус.
— Наясно съм с това — отговорих, долавяйки остра нотка в тона си.
— Очаквах да кажеш, че излизаш с цветнокож, но ти май си доста по-напред с материала, а? — обади се Лафайет, чоплейки лака по ноктите си.
Сам не обели и дума. Само стоеше облегнат на бара, а устата му бе очертана от светла линия, сякаш хапеше устни отвътре.
Вторачих се в тях в отговор, предизвиквайки ги или да приемат факта, или да кажат каквото имат да казват.
Арлийн се обади първа:
— Ами, хубаво тогава. Но да внимава да се отнася добре с теб или ще си изпати.
Всички се разсмяха на това, макар и тихо.
— А и ще спестиш доста от храна — подчерта Лафайет.
Тогава само за секунда Сам развали всичко — цялото това скалъпено одобрение. Внезапно застана непосредствено до мен и смъкна яката на тениската ми.
Сред приятелите ми настана гробна тишина.
— По дяволите! — много тихо изрече Лафайет.
Погледнах Сам право в очите с мисълта, че никога няма да му простя стореното.
— Не си позволявай да докосваш дрехите ми — обърнах се към него, отстъпих крачка и вдигнах яката си. — Не се меси в личния ми живот.
— Безпокоя се за теб! Загрижен съм! — отвърна той, а Арлийн и Лафайет набързо си намериха нещо за вършене.
— Нищо подобно. Или поне не е единствената причина. Ти си повече от бесен. Само че чуй това, приятел — никога не си имал никакъв шанс.
Отправих се гордо към една от масите, за да я забърша. После събрах всички солници и ги напълних. След тях проверих черния пипер и стъклениците с люти чушки на всички маси и сепарета, както и соса „Табаско“. Просто не спрях да работя, не поглеждах настрани и постепенно обстановката се поуспокои.
Сам бе отзад в офиса си, занимавайки се с документация или нещо друго, не ме интересуваше, стига да пазеше мнението си за себе си. Все още ме държеше усещането, че когато откри шията ми, сякаш изложи на показ нещо лично от живота ми. Не му бях простила за това. Арлийн и Чарлси, също като мен, си бяха намерили какво да правят, така че когато хората започнаха да прииждат след края на работния си ден, ние се чувствахме сравнително добре една спрямо друга.
Арлийн дойде с мен до дамската тоалетна.
— Суки, трябва да те попитам нещо. Верни ли са слуховете, които се носят, за представянето на вампирите… така де… в леглото…
Само се усмихнах.
Същата вечер Бил се появи в бара точно след като се мръкна. Останах до късно, понеже една от сервитьорките имаше проблем с колата си. В един момент го нямаше и минута след това вече бе тук, забавяйки ход, за да забележа, че се е появил. Ако е имал някакви съмнения дали да демонстрира публично връзката ни, определено не ги показа. Вдигна ръката ми и я целуна с такъв финес, че който и друг да го бе направил, щеше да изглежда неестествено. Коленете ми омекнаха от начина, по който устните му се докоснаха до ръката ми, и бях сигурна, че той разбра.
— Как се чувстваш тази вечер? — прошепна и аз потръпнах.
— Малко… — Установих, че не мога да намеря подходящите думи.
— Ще ми кажеш по-късно — предложи той. — Кога приключваш?
— Веднага след като Сузи пристигне.
— Добре.
Усмихнах му се въодушевена и леко замаяна.
Той също се усмихна в отговор, макар че заради близостта ми зъбите му се бяха показали, което специално на мен ми се стори малко обезпокоително.
Приведе се да ме целуне леко по бузата и се обърна да си ходи. Но точно в този момент всичко се обърна на сто и осемдесет градуса.
Малкълм и Даян влязоха със замах, като да бяха някакви важни особи. Естествено, бяха. Зачудих се къде ли е Лиам. Сигурно паркираше колата. Беше твърде невероятно да се надявам, че са го зарязали у дома.