— Каза ли на баща си?
— Да, точно преди да умре. Срамувах се твърде много, за да заговоря за това, докато бях по-малка, а майка не ми повярва. Но повече не можех да понеса мисълта, че ще срещам чичо Бартлет поне два уикенда всеки месец, когато идваше да ни види.
— Жив ли е още?
— Чичо Бартлет ли? Разбира се, живее в Шривпорт. Той е брат на баба, майката на баща ми. След смъртта на родителите ми с Джейсън отидохме да живеем при нея и когато той дойде за пръв път след настаняването ни там, аз се скрих. Когато баба ме откри и попита защо, й разказах и тя ми повярва.
Отново почувствах спокойствието от онзи ден, прекрасния глас на баба, който ми обещаваше, че никога повече няма да ми се наложи да го видя и той никога повече няма да стъпи в къщата. Така и стана. Тя скъса, отношенията си със собствения си брат, за да ме защити. Той бил опитал същото и с леля Линда, когато била малко момиченце, но баба заровила този инцидент дълбоко в спомените си, решавайки, че е станала грешка. Но ми бе казвала, че никога повече не оставяла дъщеря си сама с него и почти спряла да го кани на гости, въпреки че не била напълно убедена, че той я е докосвал на интимни места.
— Значи и той е Стакхаус?
— О, не! Стакхаус е името й по мъж, преди това е била Хейл.
Зачудих се как точно се пише. Бил, като всеки южняк, независимо, че бе вампир, със сигурност бе способен да проследи подобна несложна родова връзка.
Той сякаш не беше тук. Бях убила желанието му с отблъскващата си мръсна историйка. Със сигурност и моята кръв не кипеше.
— Ще си тръгвам — казах, станах от леглото и се наведох да вдигна дрехите си.
С изключителна бързина, той скочи и ги грабна от ръцете ми.
— Не ме оставяй точно сега, — произнесе — остани.
— За нищо не ставам тази вечер.
Две сълзи се отрониха надолу по бузата ми и аз му се усмихнах. Той ги избърса с пръсти и облиза следите от тях.
— Остани с мен до зори — каза.
— Но дотогава трябва да си в скривалището си.
— Къде да съм?
— Там, където прекарваш деня. Не желая да зная къде е — вдигнах ръка, за да подчертая думите си. — Не трябва ли да си там, преди дори да е започнало да се развиделява?
— О! — отвърна той. — Ще разбера. Усещам, като наближава.
— Значи няма как да се успиш?
— Не.
— Добре. А ще ме оставиш ли да поспя малко?
— Разбира се — отвърна той с грациозен поклон, макар и малко несръчно, тъй като беше гол. — Но след малко. — Когато легнах, взе ръцете ми и допълни: — Евентуално.
НА СУТРИНТА БЯХ САМА В ЛЕГЛОТО. ПОЛЕЖАХ ИЗВЕСТНО време размишлявайки. От време на време се случваше да ме занимават разни дребни мисли, но за първи път недостатъците на връзката ми с вампир изскочиха от скривалищата си и превзеха съзнанието ми.
Никога нямаше да видя Бил на дневна светлина. Никога нямаше да му приготвя закуска или да се срещнем на обяд. (Можеше да ме гледа как ям, но не беше особено въодушевен от самото хранене, а и винаги след това трябвате да си мия зъбите много старателно, което всъщност беше добър навик).
Никога нямаше да имам дете от Бил, което беше хубаво — поне що се отнася до това, че не се налага да вземам противозачатъчни, но…
Никога нямаше да се обадя в работата му, за да го помоля да се отбие да купи мляко на път за вкъщи. Той никога нямаше да стане член на „Ротари клуб“, да изнесе реч за кариерата си в гимназията или да е треньор на Малката баскетболна лига.
Никога нямаше да дойде с мен на църква.
Докато лежах така будна, заслушана в чуруликането на птичките, в техните утринните песни, в камионите, които започваха да бръмчат по пътя, докато всички в Бон Темпс ставаха, приготвяха кафето си, прелистваха вестниците и планираха деня си, си дадох сметка, че съществото, което обичах, лежеше някъде в дупка под земята, на практика мъртво, докато не настъпеше мрак.