Почувствах се толкова потисната от това, че трябваше да помисля за нещо позитивно, докато оправя набързо банята и се облека.
Личеше, че наистина му пука за мен, което донякъде беше хубаво, но и обезпокояващо, без да съм наясно точно в каква степен.
Сексът с него беше абсолютно невероятен. Никога дори не бях и допускала, че ще е толкова хубаво.
Никой не би ме закачил, докато съм гаджето на Бил. Сега всички онези, които ми бяха давали нетърсени ласки, вече щяха да държат ръцете си в джобовете. И ако този, който бе убил баба, го бе сторил само защото е попаднал на нея, докато ме е причаквал, с мен нямаше да получи втори шанс.
А и с Бил можех да се отпусна — безценно удоволствие. Съзнанието ми можеше да се рее на воля и нямаше да науча нищо, освен ако той не ми го кажеше. Толкова.
Унесена в мисли, тръгнах надолу по стълбите към колата си. За моя изненада, Джейсън бе там, седнал в пикапа си. Не беше особено доволен. Отправих се с тежка стъпка към прозореца му.
— Значи е вярно — обади се той и ми подаде кафе от „Грабит Куик“ в чаша от стиропор. — Скачай при мен в колата.
Качих се, доволна за кафето, но въпреки това нащрек. Веднага вдигнах гарда. Бавно и мъчително, защитните ми реакции влязоха в действие, все едно бях стегната с и без това ужасно тесен колан.
— Нищо не мога да кажа, — обади се той — не и след начина, по който живях през последните няколко години. Но доколкото знам, той ти е първият, нали?
Кимнах утвърдително.
— Добре ли се държи с теб? — Отново кимнах.
— Имам да ти кажа нещо.
— Добре.
— Чичо Бартлет е бил убит снощи.
Втрещих се. Парата от кафето се изви помежду ни, когато повдигах капачката на чашата.
— Убит? — повторих в опит да го проумея. Костваше ми толкова усилия да го забравя и точно когато се сетих за него, първото, което чувах, бе, че е мъртъв.
— Аха.
— Боже… — Погледнах през прозореца към розовеещата светлина на хоризонта и се почувствах свободна. Единственият, освен мен самата, който имаше спомен, единственият, който се бе наслаждавал и до последно бе твърдял, че аз съм го провокирала, продължавайки с перверзните си деяния, които намираше за страшно задоволяващи… беше мъртъв. Поех си дълбоко дъх.
— Надявам се, че е в ада. И дано всеки път, когато си помисли за мен, някой демон да го сръгва с вила в задника.
— За бога, Суки!
— На теб нищо не ти е сторил.
— Много си права.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Нищо, Суки. Но доколкото ми е известно, не е тормозил никой друг, освен теб.
— Глупости. Закачал е и леля Линда.
Джейсън онемя потресен. Най-после успях да го накарам да се усети.
— Баба ли ти каза това?
— Да.
— Никога не ми е споменавала нищо подобно.
— Тя знаеше, че го обичаш, и си даваше сметка колко ти е тежко, че не го виждаш повече. Но не можеше да те остави сам с него, защото нямаше как да бъде сто процента сигурна, че го интересуват единствено малки момиченца.
— Аз се срещах с него през последните няколко години.
— Така ли?
Това бе нещо ново за мен. Щеше да е ново и за баба.
— Суки, той беше стар и толкова болен. Имаше проблеми с простатата. Освен това беше доста слаб физически и се налагаше да ползва проходилка за възрастни.
— Това трябва да е забавило тичането му след петгодишните.
— Няма ли да го превъзмогнеш вече?
— Да бе, сякаш бих могла!
Вгледахме се гневно един в друг на една ръка разстояние.
— Та какво му се е случило? — попитах най-накрая с нежелание.
— Снощи в дома му влязъл крадец.
— Да. И?
— Счупил му врата и го хвърлил надолу по стълбите.
— Добре. Вече знам. Сега ще се прибирам у дома. Трябва да се изкъпя и да се приготвям за работа.
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?
— Че какво друго.
— Не искаш ли да знаеш за погребението?
— Не.
— А за завещанието му?
— Не.
Той разтвори ръце и каза:
— Добре тогава — сякаш бе водил сериозен спор с мен и бе разбрал, че съм категорична.