Джейсън се появи в бара. Поздравихме се, но нищо повече. Още не ми беше простил за реакцията ми при новината за смъртта на чичо Бартлет. Щеше да му мине. Добре поне, че не си мислеше за подпалване, с изключение може би на леглото на Лиз Барет. Лиз беше дори по-малка от мен, с къса къдрава кестенява коса, големи кафяви очи и изненадващо, имаше излъчването на здравомислеща жена, което ме наведе на мисълта, че брат ми май е срещнал своята половинка. След като изпразниха каната с бира и се сбогувах с тях, усетих, че нивото на напрежение в бара се е покачило и хората наистина са сериозни по въпроса да направят нещо.
Започнах страшно да се безпокоя.
С напредването на вечерта напрежението ескалираше все повече и повече. Жените намаляваха, а мъжете ставаха все повече, обикаляха от маса на маса, поръчваха още алкохол и вече не седяха, а стояха прави. Беше трудно да се определи, понеже не ставаше въпрос за някакво голямо събиране. Предаваше се от уста на уста, шепнеше се от ухо на ухо. Никой в бара не скочи да изкрещи: „Какво ще кажете, момчета? Да им разкажем играта на тези чудовища сред нас, а? Напред към замъка!“ или нещо подобно.
Но след известно време всички започнаха малко по малко да се изнасят навън и да се трупат на групи на паркинга. Надникнах през един от прозорците, поклащайки глава. Това не беше на добро.
Сам също бе разтревожен.
— Какво мислиш? — попитах го и си дадох сметка, че за първи път тази вечер разговарям с него, като изключим „Искам една кана“ или „Дай още една маргарита“.
— Мисля, че си имаме хайка — отвърна. — Но едва ли сега ще отидат до Монро. Вампирите ще са будни чак до сутринта.
— Къде е къщата им, Сам?
— Не зная точно къде. Доколкото разбрах, в западните покрайнини на Монро, тоест ние сме най-близо — отговори ми той.
След като приключих работа, се прибрах вкъщи, надявайки се да видя Бил да се спотайва край отбивката за дома ми, за да му кажа какво се крои. Но не го видях. Нямах намерение обаче да ходя до къщата му. След дълго двоумение набрах номера му, но се включи телефонният секретар. Оставих съобщение. Нямах идея под какво име фигурира номерът на тримата вампири, ако въобще имаха телефон.
Събух си обувките и си свалих бижутата, сребърни до едно (на ти, Бил!). Спомням си, че се тревожех, но не много. Легнах си в бабината спалня, която вече беше моя. Заспала съм бързо. Щорите бяха вдигнати и от лунната светлина се образуваха странни сенки по пода. Останах загледана в тях само няколко минути. Бил не ме събуди, за да отговори на обаждането ми.
Телефонът звънна рано.
— Какво? — попитах полубудна, със слушалка до ухото.
Погледнах часовника. Беше седем и половина.
— Изгориха къщата на вампирите — каза Джейсън. — Надявам се твоят да не е бил вътре.
— Какво?! — попитах, но този път гласът ми звучеше паникьосано.
— Изгориха къщата на вампирите, тази извън Монро. След залез-слънце. Намира се на улица „Калиста“, на запад от Арчър.
Спомних си Бил да казва, че можело да заведе Харлен там. Дали бе останал?
— Не може да бъде! — промълвих невярващо.
— Може.
— Трябва да тръгвам — казах и затворих.
КЪЩАТА ТЛЕЕШЕ НА ЯРКАТА СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА. Димът се виеше нагоре към небето. Овъгленото дърво приличаше на кожата на алигатор. Камиони на пожарната и полицейски коли бяха спрели кой където намери на ливадата около двуетажната сграда. Група любопитни минувачи стояха зад жълтата полицейска лента.
Останките от четири ковчега лежаха един до друг на обгорялата трева. Имаше и един калъф за труп. Тръгнах към тях, но сякаш ми отне часове да ги приближа. Също като в сън, в който не можеш да стигнеш целта си.
Някой ме грабна за ръката и се опита да ме спре. Не си спомням какво казах, но си спомням едно ужасено лице. Крачех през отломки, вдишвайки миризмата на изгорено, мокри овъглени останки, миризма, която нямаше да забравя до края на живота си.
Стигнах до първия ковчег и погледнах в него. Капакът не беше цял и това, което бе открито, беше изложено на светлината. Всеки момент слънцето щеше да огрее ужасното нещо, което лежеше на прогизналата почерняла коприна, някога бяла.
Дали беше Бил? Нямаше начин да разбера. Трупът се разпадаше малко по малко пред очите ми. Миниатюрни парченца се отделяха, понесени от вятъра, а местата, където лъчите докосваха тялото, се изпаряваха на малки кълбета дим.