— Да не съм направил нещо? — попита той. В гласа му почти не се усещаше любов и аз набързо се взех в ръце. Стига толкова.
— Извинявай — продумах едва. — Отново…
— Защо си толкова ядосана?
Просто не можех да му кажа за Арлийн.
— Ти какво правиш, когато се ядосаш?
— Изкоренявам дървета — рече той. — Понякога наранявам някого.
Изкопаването на дупка не изглеждаше толкова лоша идея. Пък и донякъде беше градивно занятие. Но все още бях напрегната — не твърде много, но все пак. Само чаках нещо да ме предизвика.
Бил май започваше да ме опознава.
— Нека се любим предложи той. — Люби се с мен.
— Не съм в настроение за любов.
— Позволи ми да те разубедя.
Оказа се, че успя. Успя да разтовари излишната негативна енергия, но все още усещах привкуса на тъга, от която сексът не можеше да ме спаси. Арлийн ме бе наранила. Загледах се в нищото, докато Бил сплиташе косата ми — занимание, което явно намираше за успокояващо. От време на време се чувствах като негова кукла.
— Джейсън беше в бара тази вечер — обадих се.
— Какво искаше?
Понякога Бил е страшно добър в разчитането на хората.
— Помоли ме да използвам способностите си. Искаше да прочета мислите на клиентите в бара, за да намеря убиеца.
— Като изключим един куп недостатъци, това не е чак толкова лоша идея.
— Така ли смяташ?
— И двамата с брат ти ще сме много по-спокойни, ако знаем, че убиецът е в затвора и ти си в безопасност.
— Вярно е, но аз и нямам представа как да го направя. Ще е трудно, болезнено и отегчително да се ровя из всичко това, за да се опитам да намеря някаква информацийка, проблясък от мисъл.
— Едва ли е по-трудно и болезнено от това да си обвинен в убийство. Просто не си свикнала да използваш дарованието си.
— Така ли мислиш? — Понечих да се обърна и да го погледна в лицето, но той ме спря да не мърдам, за да довърши плитката ми. Никога не бях разглеждала бягството си от чуждите мисли като нещо егоистично, но в този случай предполагам, че беше. Май щеше да се наложи да наруша личното пространство на доста хора.
— Детектив — прошепнах на себе си, опитвайки се да се видя в по-добра светлина от тази на клюкарка.
— Суки, — обади се Бил и нещо в тона му привлече вниманието ми. — Ерик каза да те заведа отново в Шривпорт.
Отне ми минута да си спомня кой беше Ерик.
— О, големият вампир викинг ли?
— Да, доста възрастният — уточни той.
— Искаш да кажеш, че ти е наредил да ме заведеш? — Никак не ми харесваше как звучи всичко това. Седях в края на леглото, а той бе зад мен. Обърнах се да го погледна и този път той не ме възпря. Вторачих се в него и съзрях нещо, което досега не бях виждала.
— Ти трябва да го направиш — произнесох ужасена, не можех да си представя някой да заповяда на Бил. — Но, скъпи, аз не желая да ходя да се срещам с Ерик.
Усетих, че това нищо не промени.
— Какво е той, Кръстника на вампирите ли? — попитах ядосано и невярващо. — Да не ти е предложил нещо, на което не си могъл да устоиш?
— Той е по-възрастен от мен. И още по-важно, по-силен е.
— Никой не е по-силен от теб! — отсякох категорично.
— Иска ми се да си права…
— И какво, той да не би да е нещо като началник на региона или от сорта?
— Да. Нещо такова.
Бил никога не коментираше как вампирите се оправят помежду си. Това не ме бъркаше. Досега.
— Какво иска? Какво ще стане, ако не отида?
Той пропусна първия въпрос.
— Ще изпрати някой… или може би няколко… да те заведат.
— Вампири.
— Да… — Очите му бяха помръкнали, искрящи в новия оттенък на наситено кафяво.
Опитах се да схвана. Не бях свикнала да ми се заповядва. Не бях свикнала да не разполагам с избор. Отне ми няколко минути, за да преценя ситуацията.
— Значи ще се чувстваш длъжен да се биеш с тях?
— Разбира се. Ти си моя!
Ето го отново онова „моя“. Изглежда, наистина го мислеше. Идеше ми да се разхлипам, но знаех, че това няма да промени нищо.
— Предполагам, че се налага да отида — отвърнах, опитвайки се да не звуча огорчена. — Това си е чиста проба изнудване.
— Суки, вампирите не са като хората. Ерик използва най-приемливите средства, за да постигне целта си, а именно да те види в Шривпорт. Не се наложи да ми каже всичко това, аз го разбрах.