Бил ме погледна одобрително. Противопоставих се на желанието да му се навъся.
Той почука на металната врата с надпис „Вамптазия“. Намирахме се на алеята за доставки, която минаваше зад магазините към малкия мол, разположен по дължина. Имаше още няколко автомобила, паркирани отзад, сред които и червеното спортно кабрио на Ерик. Всички коли бяха от скъпи по-скъпи. Нямаше да видиш вампир да кара „Форд фиеста“ примерно.
Бил почука — три бързи и два бавни удара. Тайното вампирско почукване, предполагам. Сигурно щеше да ми се удаде шанс да науча и тайното здрависване.
Отвори ни красивата руса жена вампир, онази, която бе на масата на Ерик предния път, когато дойдох в бара. Тя отстъпи и ни пусна да влезем, без да каже нищо.
Ако Бил бе човек, би възразил колко силно стискам ръката му.
Жената се оказа пред нас по-бързо, отколкото можех да проследя с поглед, от което трепнах неволно. Бил, разбира се, въобще не бе изненадан. Тя ни поведе през склада, смущаващо подобен на този в „При Мерлот“, после по един тесен коридор. Влязохме през вратата вдясно.
Присъствието на Ерик преизпълваше малката стая. Бил не коленичи да целуне пръстена му, но се поклони доста дълбоко. В стаята имаше още един вампир — бармана Дългата сянка, който тази вечер изглеждаше в чудесна форма, облечен с потник и анцуг, и двете в тъмнозелено.
— Бил, Суки — поздрави ни Ерик. — Познавате Дългата сянка. Суки, спомняш си Пам. — Пам бе русокосата. — А това е Брус.
Брус беше човек. Най-изплашеният човек, когото бях виждала някога. Доста добре го разбирах. Червендалест мъж на средна възраст, с оредяваща тъмна коса, преметната на неестествени вълни от едната страна на темето му до другата. Беше бузест и с малка уста. Носеше хубав бежов костюм, бяла риза и вратовръзка на кафяви и тъмносини мотиви. Целият бе вир-вода. Седеше на обикновен стол срещу бюрото. Ерик, естествено, заемаше шефското място. Пам и Дългата сянка стояха до стената срещу него, точно до вратата. Бил застана до тях, но когато тръгнах да се присъединя към него, Ерик се намеси.
— Суки, изслушай Брус.
Застанах зяпнала за миг срещу Брус в очакване да каже нещо, докато не разбрах какво има предвид Ерик.
— Какво точно трябва да слушам? — попитах, съзнавайки, че гласът ми звучи язвително.
— Някой е присвоил около шейсет хиляди долара от нас — обясни Ерик.
Боже мили, някой бе подписал смъртната си присъда.
— И вместо да подлагаме всичките си служители хора на смърт или мъчение, решихме, че може би ти би могла да надникнеш в съзнанието им и да ни кажеш кой го е сторил — изрече „смърт или мъчение“ така спокойно, както аз произнасям „пъпка или Милуоки“.
— И какво ще направиш след това? — попитах. Ерик изглеждаше изненадан.
— Който го е направил, ще ни върне парите — отвърна той простичко.
— И после?
Той присви големите си сини очи и заби поглед в мен.
— После? Ако разполагаме с доказателство за престъплението, ще предадем виновника на полицията — обясни спокойно.
Лъжец, лъжец, долнопробен лъжец.
— Нека се споразумеем, Ерик — казах, без да си правя труда да се усмихвам. Номерът с чара не минаваше пред него, а и явно бе далеч от каквото и да било желание да ми скочи. Засега.
Той се усмихна снизходително.
— За какво точно, Суки?
— Ако ти действително заведеш виновника в полицията, аз ще ти помогна пак, когато поискаш.
Ерик повдигна вежда.
— Да, зная, че така или иначе, най-вероятно ще трябва да го направя. Но няма ли да е по-добре, ако дойда по своя воля, ако сме с добри намерения един към друг?
По цялото ми тяло изби пот. Не можех да повярвам, че се пазаря с вампир.
Ерик май се замисли върху това. Изведнъж се озовах в мислите му. Мислеше си, че е способен да ме накара да направя каквото си поиска, където си поиска и когато си поиска просто като заплаши Бил и някой човек, когато обичам. Но искаше да живее сред хората, да спазва закона според възможностите си и преди всичко да запази отношенията си с нашия вид, доколкото това е възможно. Не искаше да убива никого, ако не му се налага.
Внезапно сякаш се озовах в яма със змии — студени, смъртоносни змии. Бе само проблясък, нещо като фрагмент от съзнанието му, но ми даде възможност да съзра една съвсем друга реалност.
— Освен това, — добавих бързо, преди да установи, че съм била в съзнанието му — доколко си сигурен, че крадецът е човек?