— Пам, отмести се от пътя — казах тихо, но категорично. Веднъж разсеяна от собствената си жажда за кръв, Пам набързо прецени ситуацията. Завъртя се, отвори, побутна Белинда напред да излезе и застана до вратата, за да ни изпроводи.
— Повикай Джинджър — предложих и идеята ми на мига охлади страстите й.
— Джинджър! — извика тя дрезгаво и русокосото момиче се появи залитайки от вратата в дъното на коридора. — Ерик те вика — каза й.
Лицето на Джинджър засия, сякаш има среща с Дейвид Духовни, и се озова в стаята бързо, почти колкото вампир. Започна да се умилква около Ерик. Той сякаш се отърси от магия и я загледа как прокарва ръце по гърдите му. Когато се приведе да я целуне, обърна очи към мен над главата й.
— Ще се видим отново — каза.
Дръпнах рязко Бил да тръгваме. Но той не искаше, все едно влачех умрял. Вече в коридора, сякаш му стана малко по-ясно колко е важно да излезем от там. Измъкнахме се бързо от „Вамптазия“ и се качихме в колата му.
Погледнах се. Цялата бях в кървави петна, измачкана и миришех особено. Пфу! Обърнах се към Бил да споделя отвращението си с него, но той ме гледаше по съвсем друг начин.
— Не! — отсякох категорично. — Пали колата, Бил Комптън, и да изчезваме оттук, преди да се е случило още нещо. Казвам ти го направо, не съм в настроение.
Той се доближи до мен и ме прегърна, преди да кажа още нещо. Устните му бяха върху моите и миг след това започна да ближе кръвта от лицето ми.
Бях истински изплашена. А също и ядосана. Хванах го за ушите и отдръпнах главата му от своята, впрягайки цялата сила, на която бях способна. Оказа се повече, отколкото смятах.
Очите му все още бяха като пещери с призраци.
— Бил! — изкрещях и го разтресох. — Опомни се! Бавно, съзнанието започна да изпълва очите му.
Отрони въздишка, от която тръпки да те побият. Целуна ме леко по устните.
— Добре, може ли вече да се прибираме у дома? — попитах, засрамена, че гласът ми трепери.
— Добре — отвърна, но и той не звучеше на себе си.
— И вие ли сте като акулите, надушвате кръвта? — попитах след петнайсетина минути мълчаливо шофиране, когато почти излязохме от Шривпорт.
— Добра аналогия.
Нямаше нужда да се извинява. Бе направил каквото природата му диктува, или поне доколкото това се отнася до вампирите. Не си направи труда. На мен би ми харесало да чуя извинение.
— И така, в опасност ли съм? — попитах най-накрая.
Беше два сутринта и си дадох сметка, че въпросът не ме притеснява колкото би трябвало.
— Ерик ще удържи думата си — заяви Бил. — Що се отнася до това да остави лично теб на мира, не зная. Бих искал… — Гласът му се изгуби.
За първи път го чувах да изрази желание.
— Шейсет хиляди долара определено не са кой знае колко пари за един вампир — констатирах. — Всички вие изглеждате като да имате предостатъчно.
— Вампирите, естествено, обират жертвите си — делово ми обясни Бил. — Първоначално прибираме парите от трупа. После, когато понатрупаме опит, сме в състояние да упражним достатъчно контрол, за да склоним човек да ни даде доброволно пари, след което да забрави случилото се. Някои от нас наемат човек, който да се грижи за парите им, други се захващат с имоти, трети живеят от лихвите на инвестициите си. Ерик и Пам отвориха заедно бар, той даде повечето пари. Познаваха Дългата сянка от стотици години и го наеха за барман. А ето, че той ги предаде.
— Защо ще краде от тях?
— Сигурно е замислял някаква далавера и се е нуждаел от сумата — отвърна разсеяно Бил. — Освен това той се сближаваше с хората, не можеше просто да хипнотизира някой управител на банка и да го убеди да му даде пари, а после да го убие. Така че ги е взел от Ерик.
— Не можеше ли да му поиска заем?
— Да, ако не бе твърде горд да го направи — каза Бил.
Последва още една дълга пауза. Най-после се обадих:
— Винаги мисля за вампирите като за по-умни от нас, хората, но явно не са, а?
— Невинаги — съгласи се той.
Когато стигнахме покрайнините на Бон Темпс, го помолих да ме остави у дома. Той ме погледна учудено, но не каза нищо. Може би в крайна сметка вампирите бяха по-умни от хората.
10.