— Здравей — непринудено каза момичето. — Казвам се Дезире. Джейсън, мисля, че и преди съм те срещала.
— Какво правиш тук, Дезире? — попита тихо брат ми, току да повярва човек, че е спокоен.
— Ерик ме изпрати като награда за Бил — отвърна сдържано, наблюдавайки Бил с крайчеца на окото. — Но той никак не изглежда въодушевен. Не зная защо. Аз съм един вид специална пратка.
— Ерик? — обърна се към мен Джейсън.
— Един вампир от Шривпорт. Собственик на бар. Шефът.
— Той я остави на стълбите пред нас — обясни Бил. — Не съм го молил за нея.
— Какво ще правиш?
— Ще я върна обратно — отвърна нетърпеливо. — Ние с теб трябва да говорим.
Преглътнах. Отпуснах юмруците си.
— Тя да не се нуждае от шофьор до Монро? — попита Джейсън.
Бил го погледна изненадан.
— Да. Да не би да предлагаш да я закараш? Трябва да говоря със сестра ти.
— Разбира се. — Джейсън преливаше от добронамереност, което моментално събуди подозренията ми.
— Не мога да повярвам, че се отказваш от мен — нацупи се Дезире, вдигнала поглед към Бил. — Никой досега не ме е връщал обратно.
— Разбира се, благодарен съм и съм убеден, че си… както се изрази… специална пратка, — обясни учтиво Бил — но аз разполагам със собствен специалитет.
За миг, малката Дезире се вторачи неразбиращо в него, преди съзнанието й да проумее казаното.
— Тази жена твоя ли е? — попита, обръщайки се рязко към мен.
— Да.
Категоричното му изказване накара Джейсън да се размърда нервно.
Дезире ме огледа внимателно.
— Очите й са странни — обади се най-после.
— Това е сестра ми — намеси се Джейсън.
— О, извинявай! Ти изглеждаш доста по-… нормален. — Оглеждайки и него от главата до петите, момичето изглеждаше много по-доволно от видяното. — Хей, как ти е последното име?
Брат ми я хвана за ръката и я поведе към пикапа си.
— Стакхаус — отвърна, оглеждайки я, докато се отдалечаваха. — Може би на път за вкъщи ще ми разкажеш малко с какво се занимаваш.
Чудех се какъв ли е мотивът на Джейсън за подобен великодушен акт и като се обърнах, срещнах погледа на Бил. Все едно се ударих в стена.
— Значи искаш да говорим? — попитах сурово.
— Не тук. Ела с мен у дома. — Зарових чакъла с обувка.
— Не у вас.
— Тогава у вас.
— Не.
Той повдигна вежди.
— Къде тогава? Добър въпрос.
— В жилището на нашите.
Джейсън нямаше да се появи, нали отиде да закара госпожица Дребна и Смугла обратно вкъщи.
— Ще карам след теб — прие Бил лаконично и се разделихме, всеки отправяйки се към своята кола.
Домът, в който бях прекарала първите няколко години от живота си, се намираше в западната част на Бон Темпс. Свих по познатата чакълеста отбивка и спрях до къщата — скромна, тип ранчо. Джейсън я поддържаше в добро състояние. Бил се показа от колата си, когато аз излязох от своята. Дадох му знак да ме последва. Заобиколихме къщата, спуснахме се надолу, следвайки павирана с големи камъни алея. След минута стигнахме до изкуственото езеро, което татко направи и зариби в задния ни двор с намерението да практикува риболов със сина си. Моравата граничеше с водата. На един от металните столове там имаше одеяло. Без да ме пита, Бил го взе, изтръска го и го постла на тревата. Седнах неохотно с мисълта, че одеялото не е безопасна територия по същата причина, поради която срещата ни нямаше да е безопасна в която и да било от къщите. Когато се намирах до Бил, мислех само как да се приближа още повече до него.
Обгърнах коленете си и се загледах във водата. В неподвижната й повърхност виждах отражението на уличната лампа отсреща. Бил легна по гръб до мен. Усещах погледа му върху лицето си. Преплете пръсти на гърдите си, афиширайки, че няма да прави опити да ме докосва.
— Случилото се снощи те изплаши — започна безстрастно.
— А ти не се ли стресна поне мъничко? — Гласът ми беше по-тих, отколкото очаквах.
— Да, за теб. Малко за себе си.
Искаше ми се да легна по корем до него, но се опасявах, че ще се приближа твърде много. Когато видях кожата му да сияе на лунната светлина, ми се прииска да го докосна.