— Нямаше те у вас. Трябваше да те намеря. — Тонът му не беше обвинителен, но не звучеше и доволно.
— Опитвах се да помогна на Джейсън, подслушвайки хорските мисли. Пък и още бях разстроена от снощи.
— Сега всичко наред ли е помежду ни?
— Не, но е толкова наред, колкото би могло да бъде — отвърнах. — Мисля си, че нещата няма как да вървят винаги гладко, без значение за кого ме е грижа. Чак толкова сериозни усложнения обаче не бях допускала. Предполагам, че няма никакъв шанс да превъзхождаш Ерик, след като възрастта е единствената предпоставка за това.
— Не — отвърна Бил. — Не да го превъзхождам… — Изведнъж се замисли. — Макар че може би има нещо, което бих могъл да направя по този въпрос. Не бих искал, тъй като противоречи на природата ми, но ще сме по-спокойни.
Оставих го да мисли.
— Да — заключи накрая. Не обясни и аз не го попитах.
— Обичам те — каза, сякаш това бе резултатът от дългото мислене.
Лицето му се откри пред мен сияйно и красиво в полумрака.
— Аз чувствам същото към теб — отвърнах и сложих ръце на гърдите му, за да не ме изкуши. — Но твърде много неща стоят срещу нас в момента. Щеше да е добре, ако можехме да се отървем от Ерик. И друго трябва да разрешим. Тези убийства. Това ще е второто голямо нещо, за което няма да се притесняваме. Убиецът има да отговаря за смъртта на приятелите ти, на Модет и Доун… — спрях и дълбоко поех дъх — … и на баба.
Сълзи бликнаха от очите ми. Бях приела факта, че баба вече я няма, когато се прибера, и започвах да свиквам, че няма с кого споделям какво ми се е случило. Но от време на време ме връхлиташе такава мъка, че едва си поемах дъх.
— Защо смяташ, че същият убиец е отговорен и за изгарянето на вампирите от Монро?
— Според мен онази вечер в бара точно той внуши на мъжете идеята за саморазправа. Смятам, че е този, който ходеше от група на група и ги настройваше. Цял живот съм живяла тук и никога не бях виждала тукашните хора да се държат така. Трябва да има причина за това, което направиха.
— Той е разбунил духовете и е инициирал подпалването?
— Да.
— Подслушването не доведе ли до нищо?
— Не — признах мрачно. — Но това не означава, че утре ще е същото.
— Ти си оптимист, Суки.
— Да, такава съм. Налага се да бъда.
Помилвах го по бузата, мислейки как оптимизмът ми бе оправдал съществуването си, откакто той се бе появил в живота ми.
— Продължавай да слушаш, след като смяташ, че може да е от полза, — поде той — а аз засега ще работя върху нещо друго. Ще те видя утре вечер у вас, става ли? Може да… не, ще ти обясня тогава.
— Добре — бях любопитна, но Бил очевидно не беше готов да сподели.
По обратния път, докато следвах светлините на автомобила му до отклонението за вкъщи, се замислих колко ли по-страшни биха били последните няколко седмици без чувството за сигурност от присъствието му. Когато влизах предпазливо в отбивката, ми се прииска Бил да не бе сметнал за необходимо да се прибира, за да проведе няколко важни телефонни разговора. През няколкото нощи, които прекарахме разделени, не че точно си умирах от страх, но все пак бях доста напрегната и неспокойна. Сама в къщата, прекарвах доста часове, обикаляйки да проверявам вратите и прозорците. Не бях свикнала да живея по този начин. Чувствах се неспокойна при мисълта за предстоящата нощ.
Преди да сляза от колата, огледах двора, слава богу, преди да тръгна за бара, бях оставила външните лампи да светят. Нямаше никакво движение. Обикновено Тина се появяваше подтичвайки, когато се прибирах отнякъде, и умираше от желание да влезе вкъщи за малко котешка храна, но тази вечер вероятно беше на лов в горичката.
Отделих ключа за къщата от останалите на ключодържателя и се втурнах към входа. Пъхнах ключа, превъртях го с рекордна бързина, затръшнах вратата и заключих.
Не мога да живея по този начин, помислих си, тревожно поклащайки глава. В този миг нещо удари вратата. Изпищях, преди да се усетя. Хукнах към безжичния телефон до дивана. Набрах номера на Бил и обиколих стаята, за да спусна щорите. Ами ако дава заето? Нали каза, че се прибира, за да говори по телефона. Но го хванах тъкмо когато влиза, гласът му в слушалката бе задъхан.
— Да? — Винаги звучеше недоверчиво.
— Бил, — изстенах — отвън има някой.
Той тресна телефона. Вампир в действие.
Дойде за две минути. Надничайки изпод леко повдигнатите щори, го зърнах да приближава към двора, изскачайки иззад дърветата с такава скорост и толкова безшумно, колкото човек никога не би могъл. Беше невероятно облекчение да го зърна. Веднага ме хвана срам, че му звъннах за помощ, трябваше сама да се оправя със ситуацията. И тогава се зачудих — че защо пък? Ако познаваш някого, който е практически непобедим и твърди, че те обожава, някой, който е почти невъзможно да бъде убит, някой с необикновена сила, е естествено да му се обадиш.