Движейки се уверено и безшумно, Бил огледа двора и горичката. Най-после приближи до стълбите и се приведе над нещо на верандата. Не можех да видя точно какво е. Когато се изправи, държеше нещо и лицето му бе съвсем безизразно.
Това никак не беше добре.
С нежелание отидох до входната врата и отключих. Бутнах мрежата.
Държеше котката ми.
— Тина? — произнесох, чувайки гласа си да трепери, без да ми пука от това. — Мъртва ли е?
Бил кимна.
— Какво? Как?
— Мисля, че е удушена.
Лицето ми се сбръчка. Бил стоя с котката в ръце, докато не спрях да плача.
— Така и не купих дъбовото дръвче — рекох поуспокоена, но не звучах особено стабилно. — Може да я погребем в онзи трап.
Заобиколихме отзад. Той държеше Тина, опитвайки се да изглежда нормално, а аз — да не се разплача отново. Бил коленичи и положи малката черна топка на дъното на ямата. Взех лопатата и започнах да я запълвам, но когато видях пръстта да пада по козината на Тина, отново се облях в сълзи. Бил пое тихо лопатата от ръцете ми. Обърнах се с гръб, а той довърши ужасната работа.
— Да влезем вътре — каза нежно, когато приключи.
Прибрахме се в къщата през предната врата, защото още не бях отключила задната. Той ме галеше и ме успокояваше, макар да знаех, че дори не харесва кой знае колко Тина.
— Бог да те благослови, Бил — прошепнах. Прегърнах го силно, неочаквано обладана от страх, че ще ми бъде отнет. Когато ридаенето ми стихна до хлипане, вдигнах поглед с надеждата, че не съм го накарала да се чувства неудобно от прилива на чувства у мен. Изглеждаше направо бесен. Бе забил поглед в стената зад мен, а очите му пламтяха. Беше най-ужасяващото нещо, което бях виждала през живота си.
— Намери ли нещо в градината? — попитах.
— Не. Попаднах на знаци за присъствието му, следи, остатъци от миризма. Но нищо, което би могло да се внесе в съда като доказателство — отвърна той, сякаш прочел мислите ми.
— Имаш ли нещо против да останеш тук, докато стане време да… да се скриеш от слънцето?
— Разбира се, че ще остана.
Загледа ме. Разбрах, че ще го стори, с или без моето съгласие.
— Ако все още ти се налага да се обадиш по телефона, можеш да звъннеш от тук. Все ми е едно. — Исках да кажа, че нямаше значение дали ще говори за моя сметка.
— Имам карта — отвърна, изумявайки ме за пореден път.
Измих лицето си и взех успокоително, преди да облека нощницата си. Бях съкрушена колкото при убийството на баба, но по различен начин. Загубата на домашен любимец, естествено, не беше като смъртта на член от семейството. Смъмрих се, но не помогна. През главата ми минаха всякакви възможни причини, но не стигнах до никъде, освен до заключението, че бях хранила и се бях грижила за Тина в продължение на четири години и тя ще ми липсва.
11.
НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН НЕРВИТЕ МИ БЯХА ОБТЕГНАТИ. Когато отидох на работа, казах на Арлийн какво се бе случило. Тя ме прегърна силно и каза:
— Ще ми се да убия кучия син, който е сторил това на горката Тина!
Това някак ме накара да се почувствам доста по-добре. Чарлси съжаляваше също толкова. Но бе може би малко по-загрижена за шока от случилото се върху мен, отколкото за смъртта на котката ми. Единствено Сам гледаше мрачно. Според него трябваше да се обадя на шерифа или на Анди Белфльор и да им разкажа. В крайна сметка се обадих на Бъд Диърборн.
— Подобни случаи обикновено не са еднократни, — рече той — но засега никой друг не е съобщавал за изчезнало или мъртво домашно животно. Опасявам се, че случилото се изглежда като нещо лично, Суки. Този твой приятел вампирът харесва ли котки?
Затворих очи и поех дълбоко дъх. Обаждах се от телефона в офиса на Сам и той седеше зад бюрото, замислен за следващата поръчка.
— Бил си беше у тях, когато Тина бе убита и захвърлена на верандата — отговорих колкото мога по-спокойно. — Позвъних му веднага и той вдигна телефона.