Утрото дойде неусетно. Чувах как птиците пърхат насам — натам и чуруликат оживено. Стана ми толкова приятно да се гушкам в леглото. Чувствах топлината на кучето през нощницата. Трябва да ми бе станало горещо през нощта, понеже бях отметнала чаршафа. Полусънена, потупах животното по главата и започнах да го галя. Лениво прокарвах пръст през гъстата му козина. То се приближи още повече, подуши лицето ми и ме обгърна с ръка.
Ръка?!
Скочих и изпищях.
Сам се подпря на лакът и ме погледна с известно изумление.
— О! Боже господи! Сам, как влезе тук? Какво правиш? Къде е Дийн? — покрих лицето си с ръце и се обърнах с гръб, но вече бях видяла всичко, което има да се види от Сам.
— Бау! — рече Сам с човешки глас и истината внезапно ме връхлетя. Обърнах се да го погледна. Бях толкова ядосана, че направо ми идеше да го убия. — Снощи ти ме гледа да се събличам, ти… ти… проклето куче!
— Суки, — произнесе той сериозно — изслушай ме.
Още една мисъл се появи в съзнанието ми.
— Господи! Сам, Бил ще те убие — седнах на фотьойла в ъгъла, до вратата на банята. Опрях лакти в коленете си и увесих глава. — О, не. Не, не, не.
Той приклекна до мен. Острата му рижа коса бе като окосмяването по гърдите му и продължаваше надолу към… Отново затворих очи.
— Суки, притесних се, когато Арлийн ми каза, че ще си сама — започна Сам.
— Не ти ли спомена за Буба?
— Буба?
— Вампира, който Бил остави да наглежда къщата.
— О, да, каза, че й напомнял на някакъв певец.
— Ами, името му е Буба и му харесва да източва кръвта на животни за удоволствие.
С удоволствие видях през пръстите си как Сам пребледня.
— Е, значи извадих късмет, че ме прибра вътре — рече накрая.
Изведнъж си спомних снощния му вид и попитах:
— Какво си ти, Сам?
— Мога да меня формата си. Реших, че е време да узнаеш.
— Точно по този начин ли трябваше да ми го покажеш?
— Всъщност, — започна той смутен — планът беше да се събудя преди теб и да изляза, но се успах. Търчането нагоре — надолу на четири крака е изморително.
— Мислех, че хората могат да се преобразяват само във вълци.
— Не. Аз мога да се преобразявам във всичко. Бях толкова заинтригувана, че свалих ръце и се опитах да го гледам в лицето.
— Колко често? — попитах. — От теб ли зависи?
— По пълнолуние — обясни той. — В други случаи трябва да го пожелая, което е по-трудно и отнема повече време. Превръщам се в животното, което последно съм видял. Затова на масата си за кафе държа книга за кучета, отворена на снимката на коли. Колитата са големи, но безобидни.
— Значи би могъл да си и птица?
— Да, но летенето не е лесно. Все ме е страх, че ще се изпържа на някоя електрическа жица или ще се блъсна в някой прозорец.
— Защо? Защо искаше да узная?
— Изглежда, понасяш нормално факта, че Бил е вампир. Всъщност това май ти харесва. Така че реших да видя дали ще понесеш моето… положение.
— Но какво си ти? — попитах изведнъж, рязко сменяйки темата. — Обяснението за теб не би могло да е вирус. Искам да кажа, ти се променяш изцяло.
Той не каза нищо. Само ме погледна. Очите му бяха сини, живи и умни.
— Способността да променяш формата си определено е свръхестествена. И ако това е възможно, следователно и други неща може да са… Така че… — замълчах, преди да продължа. — Бил няма абсолютно никакъв вирус. Да си вампир не може да се обясни с алергия към сребро, чесън и слънчева светлина… това са глупости, които вампирите разпространяват насам — натам, пропаганда, ако щеш… като страдащи от ужасна болест хората ги приемат по-лесно. Но това, което те наистина са… те са…
Втурнах се към банята и повърнах.
— Да… — тъжно промълви Сам от вратата. — Съжалявам, Суки, но Бил не е заразен от вирус. Той е наистина, наистина мъртъв.
ИЗМИХ ЛИЦЕТО И ЗЪБИТЕ СИ. СЕДНАХ В КРАЯ НА леглото, нямах сили. Сам седна до мен. Прегърна ме, за да ме утеши, и не след дълго се притиснах до него и положих глава на рамото му.