— Знаеш ли, веднъж слушах националното радио — сетих се внезапно. — Говореха за замразяването на тела и за това колко много хора избират да замразят само главата си, защото е много по-евтино в сравнение с цялото тяло.
— А?
— Познай коя песен пуснаха накрая.
— Коя, Суки?
— „Положи глава на рамото ми“.
Сам се задави, след което избухна в бурен смях.
— Виж, Сам, — обадих се, когато притихна — разбирам какво ми казваш, но ще трябва да го обсъдя с Бил. Обичам го и съм му вярна. А той не е тук, за да каже какво мисли по въпроса.
— О, не става въпрос да те съблазня и да те отдалеча от него. Макар че би било прекрасно.
Сам ми даде една от своите редки прелестни усмивки. Сега, когато знаех тайната му, изглеждаше много по-спокоен.
— Тогава за какво става въпрос?
— За това да те опазя жива, докато заловят убиеца.
— Значи затова се събуди гол в леглото ми? Заради моята сигурност?
Той има благоприличието да се засрами.
— Е, можеше да го планирам и по-добре. Но когато Арлийн ми съобщи, че Бил отсъства от града, не мислех, че ще искаш някого край себе си. Знаех, че няма да ме допуснеш да прекарам нощта тук като човек.
— Сега, като знаеш, че Буба пази къщата през нощта, по-спокоен ли си?
— Вампирите са силни и свирепи — призна Сам. — Предполагам, че този Буба дължи нещо на Бил, иначе не би му вършил тази услуга. Вампирите не ги бива много да си правят услуги. Светът им е подчинен на доста правила и закони.
Трябваше повече да внимавам в думите му, но си помислих, че няма смисъл да обяснявам произхода на Буба.
— Щом като вие двамата с Бил съществувате, предполагам, съществуват и разни други неща — отвърнах, осъзнавайки каква гениална мисъл ме е осенила. Откакто срещнах Бил, не изпитвах вече такава потребност да трупам разни умни идеи за размисли, но нямаше да е лошо да бъда подготвена. — Някой път ще трябва да ми разкажеш.
Снежния човек? Чудовището от Лох Нес? Винаги съм вярвала в Неси.
— Е, аз май по-добре да се прибирам — каза Сам и ме погледна с надежда, понеже все още беше гол.
— И аз така мисля. Но… о, боже… пфу да му се не види!
Хукнах нагоре по стълбите да потърся някакви дрехи. Доколкото си спомням, Джейсън бе оставил някои неща за всеки случай в един от гардеробите горе. В първата спалня открих чифт дънки и работна риза. Под ламаринения покрив бе горещо, тъй като вторият етаж бе на отделен термостат. Слязох долу, наслаждавайки се на прохладата.
— Ето — казах, подавайки дрехите на Сам. — Дано ти станат.
Той изглеждаше така, сякаш му се иска да поднови разговора, но изведнъж осъзнах, че съм в прозрачна нощница, а той нямаше нищо върху себе си.
— Облечи се — произнесох строго. — Направи го във всекидневната.
Изтиках го бързо от стаята и затворих вратата. Реших, че ще се обиди, ако я заключа, така че не го направих. Приготвих се за рекордно кратко време, като облякох чисто бельо, памучната пола и жълтата блуза от снощи. Поизчистих грима си, сложих някакви обеци, прибрах косата си на опашка и я вързах с жълта панделка. Духът ми се повдигна, като се погледнах в огледалото. Но усмивката ми се стопи, когато чух отпред да спира автомобил.
Излязох от спалнята по-бързо и от куршум, надявайки се, че Сам се е облякъл и се е скрил. Той бе направил нещо още по-хубаво, беше се превърнал в куче. Дрехите бяха пръснати по пода и аз ги вдигнах и ги бутнах в гардероба в коридора.
— Добро момче! — рекох поощрително и го почесах зад ушите. В отговор Дийн повдигна полата ми с черната си студена муцуна. — Да ги нямаме такива! — казах и надникнах през предния прозорец. — Анди Белфльор — съобщих на кучето.
Анди изскочи от колата, протегна се продължително и тръгна към входната врата. Отворих я, а Дийн бе застанал до мен.
Изгледах го особено.
— Изглеждаш така, сякаш не си мигнал цяла нощ, Анди. Искаш ли да ти направя кафе?
Кучето се размърда неспокойно до мен.
— Ще ми дойде повече от добре — отвърна той. — Може ли да вляза?
— Разбира се!
Отдръпнах се, а Дийн изръмжа.
— Имаш си добър пазач. Ела тук, приятелче.
Анди приклекна и протегна ръка към колито, което просто не можех да видя като Сам. Дийн подуши ръката му, но не я облиза. Остана между двама ни.