— Хайде, към кухнята.
Детективът стана и ме последва. Кафето бе готово за минута. Сложих хляб в тостера. Изваждането на сметаната, захарта, лъжиците и чашите ми отне още няколко минути. След което вече нямаше как да избегна въпроса какво прави Анди у дома. Лицето му беше изтерзано. Изглеждаше с десет години по-възрастен. Не беше тук безпричинно.
— Суки, вкъщи ли си беше снощи? Нали не беше на работа?
— Не, не бях. Отскочих до бара само за минута, иначе си бях тук.
— Бил беше ли тук по което и да било време?
— Не, той е в Ню Орлеанс. Отседнал е в онзи нов хотел във френския квартал, който е само за вампири.
— Сигурна ли си, че е бил там?
— Да.
Усетих как лицето ми се стяга. Нещо лошо се задаваше.
— Цяла нощ не съм спал — заговори Анди.
— Да.
— Идвам от още едно местопрестъпление.
— Да… — влязох в съзнанието му. — Ейми Бърли? — Загледах го в очите, за да се убедя. Онази Ейми, дето работи в „Гуд таймс бар“ и бе подала молба за сервитьорка при Сам? Погледнах кучето. То лежеше на пода с муцуна между лапите, гледайки точно толкова тъжно и шокирано, колкото аз се чувствах. Нададе тъжен вой.
Кафявите очи на Анди бяха впити в мен.
— Откъде разбра?
— О, стига Анди, много добре знаеш, че мога да чета мисли. Това е ужасно. Горката Ейми. Също като при другите ли е?
— Да — отвърна той. — Точно като при тях. Само че следите от ухапване са по-пресни.
Сетих се за нощта, когато с Бил трябваше да отидем до Шривпорт, за да се отзовем на повикването на Ерик. Дали онази вечер Ейми е дала на Бил да пие от кръвта й? Не можех дори да си спомня преди колко дни се бе случило. Режимът ми бе направо с краката нагоре от всички тези странни и ужасни събития през последните няколко седмици. Стоварих се шумно в един дървен кухненски стол, невярващо клатейки глава, учудена от обрата, който пое животът ми. В живота на Ейми Бърли вече нямаше да има никакви обрати. Изтръгнах се от странното вцепенение, станах и налях кафе.
— За последно Бил бе тук предната нощ — казах. — А ти беше тук цяла нощ?
— Да, точно така. Кучето ми може да потвърди. Усмихнах се на Дийн, който изскимтя, че е бил забелязан. Дойде и положи рошавата си глава на коленете ми, докато пиех кафето си. Погалих го по ушите.
— Чувала ли си се с брат си?
— Не. Но получих странно обаждане, някой каза, че бил в „При Мерлот“.
Изведнъж си дадох сметка, че най-вероятно Сам ме бе примамил така да отида до бара, за да намери начин да ме придружи обратно до вкъщи. Дийн се прозя. Голямата му уста се отвори и видяхме всичките му бели и остри зъби.
Щеше ми се да бях държала устата си затворена. А сега се налагаше да обяснявам цялата история на Анди, разположен в кухненския ми стол унил и полубуден. Карираната му риза бе измачкана, покрита с петна от кафе, а панталоните му цвят каки бяха изгубили формата си от толкова носене. Анди умираше за сън.
— Нуждаеш се от почивка — казах му загрижено. У него имаше нещо тъжно и обезкуражаващо.
— Тези убийства… — отвърна той, а преумората накъса гласа му. — Горките жени. Всички толкова си приличат.
— Необразовани и работещи по барове? И готови да си легнат с вампир?
Той кимна и затвори очи.
— С други думи, жени като мен.
Отвори очи. Беше поразен от грешката, която бе допуснал.
— Суки…
— Ясно ми е, Анди, — продължих — в някои отношения ние всички си приличаме и ако приемем атаката над баба ми като насочена към мен, тогава, предполагам, аз съм единствената оцеляла.
Зачудих се коя е следващата мишена на убиеца. Дали аз бях единствената останала, която отговаря на критериите? Това беше най-страшната мисъл, която ми мина за деня.
Анди само кимаше над чашата си с кафе.
— Защо не отидеш да си полегнеш в другата спалня? — предложих му спокойно. — Трябва да поспиш. Не смятам, че е безопасно да шофираш.
— Много мило от твоя страна — отвърна ми с провлачен тон. Беше леко изненадан, сякаш не е очаквал от мен подобно нещо. — Но трябва да се прибера у дома и да си навия часовника. Мога да поспя само около три часа.
— Обещавам, че ще те събудя — обадих се. — Не умирах от желание Анди да спи в къщата ми, но и не ми се искаше да катастрофира някъде на път към дома си. Старата госпожа Белфльор нямаше никога да ми прости, а сигурно и Порша. — Ела и легни, ето, в тази стая. — Заведох го в старата си спалня. Единичното ми легло бе изпънато по конец. — Ти си полегни, а аз ще наглася алармата. — Това и направих, докато той ме наблюдаваше. — А сега си почини малко. Аз имам да свърша нещо и ще се върна.