Умирах от страх, затова се усмихнах.
Жената имаше дълга сплъстена коса с неясен цвят и нямаше почти никакви дрехи. Всъщност носеше нещо подобно на раздърпана риза, цялата в лекета. Краката й бяха боси. Усмихна ми се в отговор, а аз, за да не изпищя, се ухилих още по-нервно.
— Нямам никакво намерение да те ям — отвърна тя.
— Радвам се да го чуя. А приятелчето ти?
— А, свинята ли? — Сякаш забравила за присъствието на своя спътник, жената протегна ръка и се почеса по врата, все едно ставате въпрос за безобидно кученце. Страховитите бивни се поклатиха нагоре-надолу. — Тя прави каквото й заповядам — спокойно отвърна жената. Нямах нужда от преводач, за да усетя лъхащата от думите й заплаха. Положих усилие да запазя самообладание и се огледах наоколо с надеждата да открия подходящо дърво, на което да се покатеря, ако се наложи. Ала нито един от околните дънери не предлагаше ниски клони. За лош късмет, се намирах насред необятна гора от борове, отглеждани за нуждите на дърводобива, и клоните им започваха на около пет метра разстояние от земята.
Със закъснение прозрях, че колата на Бил може би не се е повредила просто ей така. А нищо чудно и караницата помежду ни да не е била съвсем случайна.
— Искате да си поговорим за нещо ли? — невинно попитах аз и установих, че жената се е придвижила няколко крачки по-близо до мен. Вече виждах лицето й по-добре, но това изобщо не ми подейства успокояващо. Около устата й имаше петна с неизвестен произход, а когато заговори, ясно видях с какво са оцапани зъбите й: госпожица Среднощна Мистерия беше яла сурово месо.
— Вкусна ли беше вечерята ви? — попитах аз и веднага съжалих за глупавия въпрос.
— Ммм — измърка тя. — Ти ли си изгората на Бил?
— Да — отвърнах. Да ме нарича, както си ще, мътните я взели. — И той много ще се разгневи, ако нещо ми се случи.
— Дреме ми на шапката! — високомерно отвърна тя.
— Извинете, госпожо, но коя сте вие, ако позволите да попитам?
Тя отново се усмихна и аз потръпнах от ужас.
— Позволявам, разбира се. Аз съм менада1.
Това ми звучеше като нещо от гръцката митология. Нямах представа какво точно, но ако трябваше да се доверя на очите си, най-вероятно означаваше див горски обитател от женски пол.
— Много интересно — отбелязах аз и я дарих с възможно най-широката си усмивка. — И се озовахте тук посред нощ, защото…?
— Искам да изпратя съобщение до Ерик Нортман — каза тя и пристъпи още по-близо. Глиганът изгрухтя и я последва, сякаш беше вързан за нея. Миризмата стана нетърпима. Късата му четинеста опашка трепкаше бързо и някак заплашително.
— Какво съобщение? — Вдигнах поглед към нея и мигом си плюх на петите. Ако не бях пила вампирска кръв в началото на лятото, нямаше да мога да реагирам толкова бързо и да се обърна и щях да поема удара не с гръб, а с лице и гърди. Почувствах се така, сякаш някой замахва с тежко гребло срещу мен, а зъбците му се забиват в плътта ми и я разкъсват.
Залитнах и се стоварих по корем на земята. Чух смеха на жената и грухтенето на глигана и после всичко утихна. В продължение на няколко минути просто лежах и плачех, неспособна да помръдна. Стараех се да не викам; само пъшках като родилка, опитвайки се да овладея неописуемата болка.
Тресях се от яд, доколкото имах сили да се треса, разбира се. Тази долна кучка, менадата, ме беше използвала като живо табло за съобщения. Пълзях през клони и камънаци, през борови иглички и кал, а гневът ми клокочеше отвътре като лава. Треперех цялата от болка и ярост и се влачех напред в посока към колата, надявайки се Бил да ме открие. Но мисълта за откритото пространство край пътя започваше да ме плаши.
Там, разбира се, имах повече шансове да срещна някой, който да ми се притече на помощ. Но от друга страна, само няколко минути по-рано се бях уверила на собствен гръб, че не всеки случаен непознат е приятелски настроен. Ами ако попаднех на друго странно същество, което още не е вечеряло? Може би точно в този момент миризмата на кръвта ми гъделичкаше ноздрите на някой хищник. Разправят, че акулата е в състояние да надуши и най-миниатюрната капчица кръв във водата, а вампирът си е същинска акула на сухо.
Затова изпълзях обратно между дърветата, вместо да стоя на показ край пътя. Гората е скучно място за умиране. Това не ти е Аламо2 или Термопили3, а най-обикновен крайпътен пущинак в Северна Луизиана. Лежах си аз насред отровния бръшлян и се чудех дали ще умра от отравяне, или от загуба на кръв.
1
Жрица на древногръцкия бог Дионис — божеството на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието. — Б.р.
2
Битката при Аламо се е водила между мексиканската армия и тексаските въстаници (наричани още „теханос“). Тя била част от Тексаската революция. Състояла се е около мисионерския център Аламо, в гр. Сан Антонио. — Б.р.
3
Битката при Термопилите е важно събитие в историята на Древна Гърция — сражението, с което започва Втората гръцко-персийска война (август 480 г. пр.н.е.). — Б.р.