С всяка изминала секунда очаквах болката да стихне, но тя ставаше все по-силна. Опитвах се да не плача, но сълзите сами се стичаха по бузите ми. Стараех се и да не хълцам, за да не привличам внимание, но просто нямаше начин да стоя абсолютно неподвижно.
Съсредоточена в усилието си да пазя тишина, за малко да изпусна Бил. Тичаше по пътя, тревожно загледан в гората, и отдалече си личеше, че надушва опасност.
— Бил — прошепнах аз, но за вампирския му слух това звучеше като писък.
Той мигновено застина и започна да шари с поглед в мрака.
— Тук съм — казах аз и потиснах едно ридание. — Внимавай! — В момента представлявах жив капан за вампири.
На лунната светлина лицето му изглеждаше абсолютно безизразно, но и той — също като мен — внимателно обмисляше опасностите. Единият от нас трябваше да направи първата крачка. Дадох си сметка, че ако аз се покажа на светло, Бил по-ясно ще може да види дали някой се кани да ни нападне.
Протегнах ръце, улових се за тревата и се издърпах напред. Не можех дори на колене да се изправя. Опитвах се да се изтласквам с крака, за да щадя мускулите на гърба си, но въпреки това болката беше неописуема. Избягвах да гледам към Бил, защото не исках да се размеквам при вида на гнева му. Така или иначе, го усещах във въздуха край себе си.
— Кой ти причини това, Суки? — тихо попита той.
— Помогни ми да стигна до колата. Моля те, да се махаме оттук. — Полагах огромно усилие да не изпадна в истерия. — Ако вдигам шум, тя може да се върне. — Разтреперих се цялата само като си го представих. — Заведи ме при Ерик. Тя каза, че това е съобщение за Ерик Нортман.
Бил приклекна до мен.
— Трябва да те вдигна.
О, не! Щях да кажа: „Не може да няма друг начин“, но много добре знаех, че такъв просто нямаше. Бил не се поколеба и секунда. Преди да успея да се подготвя за болката, той просто ме грабна от земята и ме преметна през рамо.
Изпищях с пълно гърло. Опитах се да не хленча, за да можем да чуем евентуалните си нападатели, но не успях. Бил хукна по пътя в посока към колата, отвори задната врата и ме положи — бързо, но внимателно — на задната седалка. Не че имаше начин да ми спести болката, която последва, но поне направи усилие.
— Тя е била — с мъка изрекох аз. — Тя е накарала колата да спре и ме е принудила да изляза навън. — Бях почти сигурна, че и кавгата помежду ни е била дело на проклетата менада, но си замълчах.
— Ще говорим за това малко по-късно — каза той. Колата летеше в посока Шривпорт, а аз се опитвах да овладея болката с вкопчени в тапицерията пръсти.
Имах чувството, че пътуването ни продължи цяла вечност. Най-после спряхме пред задния вход на „Вамптазия“ и Бил ритна вратата, за да привлече внимание.
— Какво има? — сърдито извика симпатичната руса вампирка Пам. Благоразумно същество със забележителен търговски нюх. — О, Бил, ти ли си? Какво се е случило? Ммм, цялата е в кръв!
— Извикай Ерик! — сряза я Бил.
— Той ви чака вътре… — започна тя, но Бил профуча край нея, без да я изслуша. Аз се поклащах на рамото му като окървавен дивеч. Вече ми беше все едно дали ще ме стовари на дансинга, или някъде другаде, но той нахълта като буреносен облак право в офиса на Ерик.
— Това е за твоя сметка! — изръмжа той и ме разклати, сякаш за да привлече вниманието на Ерик към мен. Отново изстенах от болка. Странно как би могъл да не ме види, след като бях единствената окървавена жена в кабинета му.
С радост бих припаднала на секундата. Но не се получи. Просто си висях като прани гащи на рамото на Бил и мълчаливо страдах.
— Върви по дяволите! — измърморих.
— Каза ли нещо, миличка?
— Върви по дяволите!
— Трябва да я сложим да легне по корем на дивана — каза Ерик. — Чакай да ти помогна…
Усетих как още един чифт ръце ме хващат за краката. Бил се извъртя някак изпод мен и двамата внимателно ме положиха върху широкия диван, купен съвсем наскоро от Ерик за кабинета му. Миришеше на нова кожа. Бях много доволна, че тапицерията не е от плат.
— Пам, извикай лекар — каза Ерик и приклекна до мен да огледа лицето ми. Трудно се сгъна, горкият; все пак е бивш викинг — висок и широкоплещест.
— Какво се случи? — попита той. Изгледах го кръвнишки.
— Аз съм съобщение, адресирано до теб! — просъсках, задъхана от яд. — Онази горска вещица повреди колата на Бил, а няма да се изненадам, ако е предизвикала и кавгата помежду ни, за да ме накара да изляза навън. После се появи пред мен с някакъв шопар.