— Нула положителна — отвърнах. Най-често срещаната, слава богу!
— Не би трябвало да е проблем — рече Ерик. — Пам, ще се погрижиш ли?
Отново усетих раздвижване в стаята. Доктор Лудвиг се наведе напред и започна да ближе гърба ми. Изпищях.
— Тя е лекар, Суки — обади се Бил. — Остави я да си върши работата.
— Но тя може да се отрови така! — възкликнах аз в опит да измисля нещо, което да не прозвучи расистки. В интерес на истината, не исках никой да ближе гърба ми — нито джуджета от женски пол, нито едри мъжки вампири.
— Тя е лечителка — смъмри ме Ерик. — Стига си мрънкала!
— Ох, добре, нека ближе тогава! — примирих се аз. — Между другото, още не съм чула извинение от теб. — Язвителността ми бе по-силна дори от инстинкта за самосъхранение.
— Съжалявам, че менадата те е нападнала.
Изгледах го кръвнишки.
— Не е достатъчно! — отвърнах, колкото да поддържам някакъв разговор. Имах нужда от разсейване.
— Суки, ангелче, въплъщение на любовта и красотата, направо съм смазан, че проклетата злобна менада е посегнала на нежното ти, разкошно тяло в желанието си да ми изпрати съобщение.
— Аха, нещо такова имах предвид. — Ако не ме болеше толкова, щях да се размажа от удоволствие. Извиненията трябва да са или от сърце, или многословни. Ерик нямаше сърце, така че и това вършеше работа. — Това съобщение означава, че тя ти обявява война, така ли да го разбирам? — попитах аз, опитвайки се да не мисля за езика на доктор Лудвиг. Пот се лееше от мен, болката в гърба ме съсипваше, а по лицето ми се стичаха сълзи. Цялата стая сякаш плуваше в жълта като гной мъгла. Ерик изглеждаше изненадан.
— Ами… не точно — предпазливо отвърна той. — Пам?
— Кръвта пътува насам — каза тя. — Лоша работа.
— Да действаме ли? — тревожно извика Бил. — Започва да си променя цвета.
Зачудих се, от чисто любопитство, какъв ли беше цветът ми. Вече нямах сили да държа главата си изправена и я отпуснах на дивана. Потната ми буза залепна за кожената тапицерия. Гърбът ми сякаш гореше и аз се разпищях, безсилна да се справя с болката. Джуджето скочи от дивана и се наведе да прегледа очите ми. Поклати глава и рече:
— Ами започвайте, ако изобщо има надежда. — Гласът й идваше някак отдалече. Държеше спринцовка в ръката си. Последното нещо, което си спомнях, беше лицето на Ерик, надвесено над моето. Стори ми се, че ми намигна.
3.
Отворих очи с огромно нежелание. Чувствах се така, сякаш съм спала в кола или на стол с твърда облегалка. Явно се бях унесла на доста неудобно място. Цялото ми тяло сякаш пулсираше от болка. Пам седеше на пода, на две крачки от мен, и втренчено ме гледаше.
— Получи се! — каза тя. — Доктор Лудвиг излезе права.
— Супер!
— Да, щеше да е жалко да те загубим, и теб, и кръвчицата ти. — Практична до безобразие! — Изборът на менадата можеше да падне и върху много други човеци, но за никого от тях нямаше да ни пука толкова.
— Благодаря ти, Пам, много си мила — смотолевих. Чувствах се отвратително; като потопена в казан с пот и после овъргаляна в мръсотия. Усещах тази гадост даже по зъбите си.
— Няма защо — отвърна тя и ме дари с блага усмивка.
Гледай ти, Пам имала чувство за хумор. Рядък случай за вампир. Не съм чувала за вампир комедиант, а човешките вицове изобщо не ги трогваха. (Да не говорим, че от техните шеги можеш да сънуваш кошмари цяла седмица.)
— Как мина всичко?
Пам обви ръце около коленете си.
— Действахме точно според инструкциите на доктор Лудвиг. Изредихме ти се всички — Бил, Ерик, Чоу и аз — и когато те пресушихме почти напълно, започнахме кръвопреливането.
Прекарах цяла минута в размисъл. Радвах се, че съм изпаднала в безсъзнание преди началото на процедурата. Бил винаги пиеше по малко от кръвта ми, когато се любехме, и свързвах това с върховна сексуална наслада. Щях да се почувствам доста неудобно, ако бях присъствала духом на тази… оргия, така да се каже.
— Кой е този Чоу? — попитах.
— Я се пробвай да седнеш — посъветва ме Пам. — Чоу е новият ни барман. За чудо и приказ!
— Така ли?
— Има татуировки — продължи Пам с почти човешка нотка в гласа. — Височък е за азиатец и е с великолепен пакет… от татуировки.
Опитах се да изглеждам заинтригувана. Надигнах се и се почувствах някак крехка. Сякаш гърбът ми беше покрит с наскоро зараснали рани, които лесно можеха да се отворят отново, ако не внимавах. А както твърдеше Пам, положението бе точно такова.