Бил започна да размишлява върху въпросите ми още докато паркираше пред старата ми къща. Знаех си, че ще се отнесе сериозно към запитванията ми. Това беше едно от многото му положителни качества.
— Между другото, преди да започнеш да опаковаш багажа си, трябва да обсъдим и още нещо — каза той с напълно сериозен тон.
— Какво е то? — Стоях с ръце на хълбоците в центъра на стаята си, вперила поглед в отворения гардероб.
— Техники за релаксация.
Обърнах се към него и изненадано го погледнах.
— Какви ги дрънкаш, за бога?
— Ето какви — премрежи поглед той и ме грабна в прегръдките си като същински Рет Бътлър. И макар да носех спортни панталони, а не дълга червена рокля, успях да се почувствам красива и желана като Скарлет О’Хара. Спестих му и изкачването на стълби с любимата жена на ръце, защото леглото беше на две крачки от нас. В повечето случаи Бил действаше бавно, толкова бавно, че едва не започвах да крещя от нетърпение. Но тази вечер, развълнуван от предстоящото пътуване, той ускори темпото и двамата заедно стигнахме до края на тунела.
Лежах, блажено сгушена в прегръдките му, и се чудех как ли щяха да ни приемат вампирите от Далас. Била съм в Далас само веднъж през живота си, на училищна екскурзия, и не ми хареса особено. Тогава още не умеех да предпазвам съзнанието си от атаката на чуждите мисли и не бях подготвена да науча за връзката между най-добрата ми приятелка Мариан и един съученик на име Денис Енгелбрайт. Освен това за пръв път ми се налагаше да пътувам далече от вкъщи.
Сега щеше да е много по-различно, повтарях си упорито наум. Отивах там по покана на вампирите от Далас; каква чест, нали така? Нуждаеха се от мен заради уникалните ми способности. Трябва да се постарая да не наричам тази своя особеност недостатък. Вече знаех как да контролирам телепатичните си умения. Имах любим мъж до себе си, който нямаше да ме изостави.
И все пак пророних няколко сълзи преди заспиване — заради страданията, които съдбата ми пращаше напоследък.
4.
В Далас беше горещо като в шестия кръг на ада. Особено на летището. Няколкото кратки есенни дни ми се струваха като далечен спомен. Стоях търпеливо до товарната рампа, спусната от багажното отделение на дългоочаквания самолет, и се чувствах като в пещ сред облаците нагорещен въздух, наситен с миризмите и шумотевицата на летище „Далас — форт Уърт“. Аз пътувах с пътнически самолет, а Бил — с товарен.
Докато развявах сакото си с надеждата да опазя подмишниците си сухи, към мен се приближи католически свещеник. Облеклото му всяваше респект, затова не посмях да се отдръпна настрани, макар да нямах никакво желание да разговарям с когото и да било. Намирах се в съвършено непозната обстановка и тепърва ме очакваха куп нови изпитания.
— Мога ли да съм ви полезен с нещо? Станах неволен свидетел на вашия случай — каза дребничкият божи служител с преливащ от съчувствие глас и самочувствие на човек, свикнал да заговаря благосклонно настроени непознати. Имаше малко необичайна за свещеник прическа — въздълга, сплъстена кестенява коса в комплект с мустаци, — но реших да не прибързвам с ваденето на заключения.
— Моят случай? — попитах разсеяно, защото току-що бях забелязала полирания дървен ковчег на Бил. Какъв традиционалист! Металът е къде-къде по-практичен за пътуване. Униформените работници го плъзгаха към рампата с помощта на някакво приспособление на колелца, предполагам. Транспортната компания гарантираше, че ще го доставят до крайната дестинация без нито една драскотина. А въоръжените пазачи зад гърба ми щяха да се погрижат за всеки фанатик, дръзнал да се втурне към ковчега с цел да отвори капака му, — една от допълнителните услуги, включена в рекламните листовки на авиокомпания „Анубис Еър“. А според изричните инструкции на Бил трябваше да разтоварят първо неговия ковчег.
До този момент всичко вървеше като по мед и масло.
Вдигнах поглед към тъмнеещото небе. Няколко минути по-рано се бяха включили прожекторите около летището и ярката им светлина хвърляше зловещи сенки върху озъбената чакалска глава, изрисувана на опашката на самолета. Погледнах часовника си. За пореден път.
— Да. Много съжалявам.
Обърнах се към нежелания си събеседник. Нямах спомен да съм го виждала в самолета, но това не означаваше нищо, защото през целия полет стисках очи от притеснение.
— Извинете, не ви разбрах. За какво точно съжалявате?
Свещеникът ме погледна с нескрито изумление.