Някои хора смятат, че вампирите изглеждат ужасяващо страшни. Според мен си зависеше от вампира. Спомням си, че когато за пръв път видях Бил, ми се стори различен, но в никакъв случай страшен.
Но пък вампирката, която ни чакаше във фоайето, можеше наистина да ти изкара акъла. Бях готова да се обзаложа, че Бари бе подмокрил гащите при първата си среща с нея. Жената се приближи към нас точно когато Бил прибираше кредитната си карта в портфейла (само се пробвайте да подадете молба за кредитна карта на сто и шейсет годишна възраст, да видите лесно ли е), а аз побързах да пристъпя зад него с надеждата да остана незабелязана.
— Бил Комптън? Следователят от Луизиана? — Гласът й звучеше спокойно и хладно като на Бил, но му липсваше живец. Жената бе мъртва от доста време. Беше бяла като платно и плоска като дъска, а тънката й златистосиня рокля с дължина до коляното не само че не я разкрасяваше, а я правеше да изглежда още по-бледа и още по-плоска. Кестенявата й коса (сплетена на плитка до кръста) и яркозелените й очи чудесно допълваха нечовешкия й облик.
— Да. — Вампирите не се здрависват. Двамата се погледнаха в очите и си размениха по едно хладно кимване.
— Това ли е жената? — Вероятно ме бе удостоила с един от вампирските им мълниеносни жестове, защото с крайчеца на окото си долових само размазано движение и нищо повече.
— Това е Суки Стакхаус, мой сътрудник и придружител — отвърна Бил.
Жената кимна с няколко секунди закъснение, за да покаже, че схваща намека.
— Аз съм Изабел Бомон — представи се тя. — Настанете се, освежете се, а аз ще ви чакам тук.
— Трябва да се нахраня — каза Бил.
Изабел ме изгледа многозначително. Сигурно се чудеше защо не осигурявам кръв за моя спътник, но това не й влизаше в работата.
— Обадете се по телефона и ще ви обслужат.
На горкичката простосмъртна — моя милост — й се искаше да поръча храна от ресторанта, но тъй като не разполагахме с много време, реших да потърпя и да хапна, след като приключим с работата.
Щом багажът ни пристигна в стаята (достатъчно голяма да побере и легло, и ковчег), в тясната всекидневна се възцари неловка тишина. Вътре имаше малък хладилник, натъпкан догоре с бутилки „Чиста кръв“, но тази вечер на Бил би му се искало да вкуси истинска.
— Трябва да се обадя по телефона, Суки — каза той. Бяхме обсъдили това още преди пътуването.
— Разбира се. — Оттеглих се в спалнята и затворих вратата. Можеше да яде от когото си иска, разбира се, за да пази моите сили за предстоящите събития, но аз нямах никакво намерение да ставам свидетел на това.
След няколко минути на входната врата се почука и Бил покани в стаята собствената си вечеря. Чу се кратка размяна на реплики и после тихо стенание.
Ако трябваше да слушам сърцето си, щях да запокитя в стената четката си за коса или проклетите обувки с високи токчета. Но разумът и достойнството ми надделяха и аз се залових да разопаковам багажа. Подредих козметиката си в банята и ползвах тоалетната, макар да не ми се ходеше чак толкова. Метаболизмът на вампирите не изискваше използването на тоалетна и ако все пак в домовете им имаше такова помещение, те често забравяха да го зареждат с тоалетна хартия.
Малко по-късно външната врата хлопна и Бил веднага дойде при мен в спалнята. Изглеждаше сит, а бузите му розовееха.
— Готова ли си? — попита той. Внезапно осъзнах, че тази вечер започвам първата си истинска работа с вампирите, и отново се сковах от страх. Ако се представех зле, животът ми щеше да се превърне в ад, а Бил можеше да стане още по-мъртъв, отколкото беше в момента. Кимнах и се опитах да преглътна буцата в гърлото си.
— Не си вземай чантата.
— Защо? — Зяпнах от изненада и сведох поглед към новата си придобивка. Интересно на кого би могла да попречи?
— В чантите могат да се скрият разни неща. — Като например заострени колове? — Просто пъхни ключа за стаята в… тази пола има ли джоб?
— Не.
— Ами… пъхни го в бельото си тогава. Запретнах полата си, за да покажа на Бил в какво точно бельо ме кара да пъхам ключове. Изражението на лицето му не можеше да се опише с думи.