Излизането им на светло имаше своите преимущества, но и съответната цена. Цената в този случай бяха моите услуги.
— Как изглежда Фарел?
— Като каубой. — Стан звучеше напълно сериозно. — Носи една от онези тънки вратовръзки, джинси и риза с копчета от изкуствени перли.
Даласките вампири очевидно не си падаха по висша мода. Да бях си облякла униформата, да му се не види!
— Какъв цвят са очите и косата му?
— Кестенява коса, леко прошарена. Кафяви очи. Широка челюст. Ръст… около… метър и осемдесет.
— Стан очевидно прехвърляше наум единиците от една измервателна система в друга. — Около трийсет и осем годишен според човешките представи. Слаб, гладко избръснат.
— Искате ли да отведа Бетани в някоя по-усамотена стая? — дипломатично предложих аз.
Стан махна с ръка толкова бързо, че едва не пропуснах движението му, и след секунда — буквално — всички вампири, с изключение на Бил и самия Стан се изпариха от кухнята.
И без да се обръщам, знаех, че Бил стои облегнат на стената зад мен, готов на всичко. Въздъхнах дълбоко и пристъпих към същинската част на рискованото начинание.
— Бетани, как се чувстваш? — кротко попитах аз.
— Откъде знаеш името ми? — учуди се тя и тръгна да се надига от мястото си. Седеше на пластмасов стол с колелца и аз бързо го завъртях към себе си. Стан продължаваше да заема челното място на масата. Падаше се зад гърба ми, отляво.
— Много неща знам за теб — отвърнах аз, опитвайки се да изглеждам любезна и компетентна. Започнах да събирам мислите й от въздуха като ябълки от отрупано с плод дърво. — Като дете си имала куче на име Джаф, а майка ти прави най-вкусния кокосов сладкиш на света. Веднъж баща ти проиграл на карти голяма сума пари и ти си заложила видеото си, за да му спестиш разправиите с майка ти.
Бетани зяпна от изненада, напълно забравила — или поне така изглеждаше, — че животът й виси на косъм.
— Изумително! Ти да не си екстрасенс? От онези, дето ги дават по телевизията?
— Не, Бетани, не съм екстрасенс — отрязах я аз. — Аз съм телепат и в момента чета мислите ти, включително и онези, за които дори не подозираш. Първо ще ти помогна да се отпуснеш, а после заедно ще възстановим събитията от дежурството ти в бара — не днешното, а онова отпреди пет нощи. — Хвърлих поглед към Стан и той кимна одобрително.
— Но аз въобще не съм си мислила за маминия сладкиш!
Опитах се да потисна въздишката си.
— Напротив, помисли си, макар и несъзнателно. Съвсем за кратко, когато погледна към най-бледата вампирка — Изабел, — защото лицето й е бяло като глазурата на сладкиша. После ти мина през ум, че сигурно ще липсваш на родителите си така, както на теб ти липсва кучето Джаф.
Голяма грешка от моя страна; Бетани се завърна в реалността и отново започна да плаче.
— И защо си тук? — попита тя през сълзи.
— Тук съм, за да ти помогна да си спомниш.
— Но нали каза, че не си екстрасенс?
— Не съм. — А може би грешах? На моменти подозирах, че тази моя „дарба“ все още не се е проявила в цялата си дълбочина. А допреди да срещна Бил, винаги съм я смятала за проклятие, а не за „дарба“. — Някои екстрасенси могат да докосват предмети и да извличат от тях информация за собственика им. Други получават видения за миналото и бъдещето. Трети твърдят, че общуват с духовете на мъртвите. Аз съм телепат и умея да чета мислите на някои хора. Не е изключено да мога и да изпращам мисли, но никога не съм пробвала. — Сега вече познавах и друг телепат и можех да проведа някой и друг експеримент. Идеята ми се стори примамлива, но аз я прогоних от ума си, поне засега. Трябваше да се концентрирам върху настоящия работен проект.
Преместих се още по-близо до Бетани и набързо обмислих стратегията си. Бях още новак в целенасоченото „подслушване“ на чужди мисли. Обикновено се мъчех да ги избягвам. А сега трябваше да приема това като служебен ангажимент, от който зависеше животът на Бетани. Че и моят.
— Виж сега, Бетани, ето какво ще направим. Ти ще си спомниш въпросната вечер, а аз ще те придружа. В съзнанието ти.
— Ще боли ли?
— Ни най-малко.
— А после?
— После си тръгваш.
— Вкъщи?
— Разбира се. — С леко променена памет, която няма да включва нито мен, нито тази вечер. Рядка проява на вампирска милост.
— Няма ли да ме убият?
— Не, разбира се.
— Обещаваш ли?