Вампирите се изправиха на нокти.
— Какво, Суки? — попита ме Бил.
Стан изглеждаше като изсечен от лед. Очите му наистина светеха в зелено, не си въобразявах.
Взех да заеквам от бързане да им разкажа всичко.
— Свещеникът! — обърнах се аз към Бил. — Мъжът, който ме дърпаше на летището и после избяга. Той беше в бара. — Различната обстановка и цивилните дрехи ме бяха заблудили по време на сеанса ми с Бетани, но сега вече бях сигурна.
— Ясно — бавно изрече Бил. Той имаше невероятна памет и изобщо не се съмнявах, че лицето на свещеника е запечатано там като на снимка.
— Още на летището се усъмних, че не е свещеник, а сега вече знаем, че е бил в бара по същото време, когато Фарел е изчезнал — казах аз. — Облечен в нормални дрехи. Без бялата якичка и черното расо.
В стаята се възцари мълчание.
— Но този човек, този… мним свещеник… не би могъл да отведе Фарел против волята му дори и с помощта на двамата си придружители — деликатно отбеляза Стан.
Наведох глава и се загледах в ръцете си. Не исках да изричам подозрението си на глас. Бил, също като мен, мъдро запази мълчание.
Най-сетне Стан Дейвис, главен вампир на Далас, каза:
— Бетани си спомни, че някой е влязъл в тоалетната с Фарел. Вампир, когото не познавам.
Кимнах, като старателно избягвах погледа му.
— Значи този вампир е помогнал за отвличането на Фарел.
— Фарел гей ли е? — невинно попитах аз, все едно въпросът току-що ме е цапнал по челото.
— Има предпочитания към мъже, да. Мислиш, че…
— О, не, нищо не мисля — отвърнах аз и подкрепих думите си с усилено клатене на глава. Бил стисна пръстите ми… ох… доста болезнено.
Мълчахме напрегнато чак до завръщането на младата вампирка, която доведе със себе си едрия мъж, когото бях видяла в спомените на Бетани. Трябва да призная, че реалният му образ леко се разминаваше с видението на сервитьорката; в нейните очи той изглеждаше по-мускулест, по-слаб, по-обаятелен и по-спретнат. Но определено ставаше въпрос за един и същ човек — Ре-Бар.
Веднага забелязах, че нещо с него не е наред — следваше вампирката с бодра крачка и глуповато се усмихваше на всички присъстващи. Доста необичайно поведение! Всеки човек би се напрегнал в присъствието на гневни вампири, дори съвестта му да е чиста като сълза. Станах от стола си и тръгнах към него. Ре-Бар ме гледаше с радостно очакване.
— Здрасти, приятел — тихо казах аз и протегнах ръка за поздрав. Здрависах се набързо и отстъпих назад. Изпитах желание да глътна нещо обезболяващо и да си легна.
— Да — обърнах се аз към Стан. — Има дупка в главата. Със сигурност.
Стан скептично огледа черепа на Ре-Бар.
— Как така дупка?
— Как е хавата, шефе? — попита Ре-Бар. Можех да се обзаложа, че през последните петстотин години никой не се бе обръщал така към Стан Дейвис.
— Чудесно, Ре-Бар. При теб? — отвърна Стан със завидно самообладание.
— Ами… при мен всичко е тип-топ — ухили се Ре-Бар. — Аз съм най-щастливият кучи син на земята… Опа, извинявам се на дамата.
— Извинен си — смотолевих аз.
— Какво му има, Суки? — попита Бил.
— Прогорили са му дупка в главата — отвърнах. — Не знам по какъв друг начин да го кажа. Не ми е ясно как точно е направено, защото за пръв път срещам подобен случай. Но когато погледна в мислите и спомените му, там виждам единствено дупка. Огромна дупка. Все едно Ре-Бар се е подложил на операция за отстраняване на малък тумор, но хирургът е махнал и далака, и апендикса, за всеки случай. Когато изтривате някакъв спомен, вие го замествате с друг, нали така? — Махнах с ръка във въздуха, за да покажа, че имам предвид всички вампири. — Е, някой е откъснал парче от съзнанието му, но не го е заместил с друго. Нещо като лоботомия — добавих аз в пристъп на вдъхновение. Много книги съм прочела. В училище не ми беше лесно с тази моя дарба и се спасявах с четене. Предполагам, че съм самоука.
— Значи всичко, което Ре-Бар е знаел за изчезването на Фарел, е изгубено — обобщи Стан.
— Аха, заедно с част от неговата индивидуалност и куп други спомени.
— Но иначе си е… наред, нали?
— Ами да, предполагам. — За пръв път виждах подобен случай; дори не предполагах, че е възможно. — Но не знам колко полезен ще е като охранител — добавих откровено.
— Това си е трудова злополука и ние ще се погрижим за него. Може да чисти клуба след затваряне. — Усещах настойчивото му желание да остави у мен впечатлението, че вампирите могат да бъдат състрадателни или поне почтени.