— Божичко! Това ще е супер! — Лицето на Ре-Бар сияеше. — Благодаря, господин Стан.
— Отведи го у тях — нареди Стан на асистентката си и тя незабавно повлече лоботомирания здравеняк към вратата.
— Кой би могъл да се отнесе така грубо с горкия човечец? — чудеше се Стан.
Бил замълча. Не му влизаше в работата да умува, а да ме охранява. В стаята влезе друга вампирка. Червенокоса. Била на смяна в бара през същата паметна нощ.
— Забелязахте ли нещо необичайно в нощта на изчезването на Фарел? — попитах аз направо, без да се съобразявам с протокола.
Тя изръмжа насреща ми и белите й зъби блеснаха на фона на аленото й червило.
— Отговори на момичето — скастри я Стан.
Лицето й мигновено омекна.
— Не си спомням — отвърна тя след кратка пауза. Значи способността на Бил да помни подробности беше индивидуална особеност. — Видях го за не повече от една-две минути.
— Можеш ли да приложиш и върху Рейчъл същото, което направи със сервитьорката?
— Не — светкавично отвърнах аз с една октава по-високо. — Вампирите са като затворени книги за мен. Нямам никакъв достъп до мислите им.
— А да ти се е мяркал пред погледа рус вампир на видима възраст около шестнайсет? С древни сини татуировки по ръцете и тялото?
— О, да! — веднага отвърна червенокосата Рейчъл. — Древноримски татуировки, ако не се лъжа. Грубички, признавам, но много интересни. Запомних го, защото не е идвал в бара да иска от Стан разрешително за лов.
Значи на вампирите, които минават през чужда територия, им трябва нещо като посетителски пропуск? Виж ти!
— Видях го да говори с някакъв човек — уточни Рейчъл. Носеше сини джинси и зелен пуловер, който изглеждаше невероятно топъл. Но за вампирите околната температура беше без значение. Погледна към Стан, после към Бил, който й кимна да продължи. — Тъмнокос човек с мустаци, ако не греша. — Тя махна с ръка и въздъхна, сякаш искаше да каже: „Хора! Всичките ми изглеждат еднакво!“.
След като Рейчъл излезе, Бил попита дали в къщата има компютър. Стан отвърна, че има, и погледна към Бил с нескрито любопитство, когато той поиска позволение да го използва и се извини, че не е взел лаптопа си. Стан кимна. Преди да затвори вратата зад гърба си, Бил спря и колебливо ме попита:
— Нали не се тревожиш, Суки?
— Не. — Постарах се да звуча убедително.
— Няма защо да се тревожи — обади се Стан. — Трябва да прослуша още няколко души.
Кимнах и Бил излезе. Усмихнах се на Стан, както правя винаги, когато съм напрегната. Не особено весела усмивка, но все пак по-добре от писък.
— Отдавна ли сте заедно с Бил? — попита той.
— От няколко месеца. — Колкото по-малко знаеше за нас, толкова по-спокойна щях да се чувствам.
— Добре ли ти е с него?
— Да.
— Обичаш ли го? — Гласът му звучеше закачливо.
— Не е твоя работа — ухилих се аз. — Не спомена ли, че има още хора за прослушване?
Следвайки отработената с Бетани процедура, подържах още няколко ръце и прерових куп отегчителни мозъци. Бетани се оказа най-наблюдателна от всички. Останалите — още една сервитьорка, един барман (човек) и един редовен посетител (вампирски поклонник), дошли по собствено желание, — имаха скучни мисли и ограничена памет. Разбрах обаче, че барманът укрива крадени домакински стоки, и след като си тръгна, препоръчах на Стан да наеме друг служител на негово място, ако не иска да бъде въвлечен в полицейско разследване. Стан се впечатли от това повече, отколкото предполагах. Тревожех се да не започне да прибягва до услугите ми за щяло и нещяло.
Бил се върна тъкмо когато приключвах с последния служител на бара. Стори ми се доволен, затова реших, че заниманието му е било успешно. Напоследък прекарваше почти цялото си време на компютъра, а това не ми се нравеше особено.
— Татуираният вампир — каза Бил, когато в стаята останахме само тримата, — носи името Годрик, макар че през миналия век са го наричали Годфри. Той е ренегат. — Не знам за Стан, но аз бях впечатлена. За няколко минути престой на компютъра Бил бе отхвърлил сериозна детективска работа.
Стан изглеждаше потресен. А аз, предполагам, съм изглеждала озадачена.
— Съюзил се е с радикално настроена човешка групировка. Подготвя се да извърши самоубийство. — Бил говореше на мен, защото Стан бе потънал в собствените си мисли. — Планира да посрещне слънцето. Дотегнал му е „животът“.