— Но ще си вземе и придружител, така ли? — Нима Годфри се канеше да повлече и Фарел със себе си?
— Предал ни е на Братството — каза Стан. Предал е дума, която звучи твърде мелодраматично, но в тона на Стан нямаше и капка ирония. Бях чувала за Братството, макар да не познавах нито един явен негов член. Братството на слънцето за вампирите можеше да се сравни с ку-клукс-клан за афроамериканците. Най-бързо разрастващият се култ в Америка.
На хоризонта се задаваше буря.
5.
Съществуваха немалко хора, които не искаха да делят планетата си с вампири. И макар вампирите винаги да са били помежду ни, тези хора не можеха да се примирят с излизането им на светло и непрестанно крояха планове за тяхното унищожаване. И — също като вампирите ренегати — не придиряха относно начините за убийство.
Ренегати бяха онези живи мъртъвци, които страдаха за миналото и смятаха, че хората не бива да знаят за тяхното съществуване. Ренегатите отказваха да пият синтетична кръв и вярваха, че вампирите трябва да се завърнат към загадъчната си невидимост. Те убиваха хора за удоволствие, защото копнееха за възобновяването на вампирските гонения и смятаха, че така могат да принудят „модерните“ вампири да се върнат към предишната си форма на съществуване. Освен това гоненията бяха и средство за контрол на популацията.
А сега научавах от Бил, че някои много стари вампири започват да изпитват мъчително разкаяние или най-обикновена скука и просто решават да „посрещнат слънцето“ — тоест самоубиват се, като остават на улицата след пукването на зората.
И ето че изборът ми на гадже отново ме хвърляше в такива дълбини на познанието, в каквито не бих нагазила при нормални обстоятелства. Никога не би ми хрумнало — ни наяве, ни насън — да въртя любов с жив мъртвец, ако не беше пустата му телепатия. Винаги съм изглеждала като черна овца в очите на обикновените младежи. Нима е възможно да излизаш с някого и съзнанието му да е разтворено пред очите ти като книга? Бил сложи началото на най-щастливия период от живота ми. Но не мога да отрека, че откакто го познавам, се сблъсках с повече неприятности, отколкото през всичките двайсет и пет години от досегашни ми живот.
— Предполагате, че Фарел е вече мъртъв, така ли? — попитах аз, опитвайки се да фокусирам вниманието си върху настоящата кризисна ситуация. Мразех да задавам такива въпроси, но просто се налагаше.
— Може би — отвърна Стан след дълга пауза.
— Възможно е да го държат затворен някъде — обади се Бил. — Обикновено канят журналисти на тези… церемонии.
Стан остана загледан в една точка пред себе си в продължение на минута. После се изправи.
— Един и същ човек е бил и в бара, и на летището — обобщи той. Стан, страховитият главатар на даласките вампири, крачеше напред-назад из стаята и движенията му ме изнервяха до лудост. Нямах намерение да му го казвам, разбира се; намирах се в неговия дом, и то в много трагичен за гнездото момент. Но дългото мълчание ме побъркваше, а освен това умирах за сън.
— Но как са разбрали, че аз ще съм на летището по това време? — попитах, опитвайки се да звуча бодро.
Ако има нещо по-лошо от втренчен в теб вампир, то това са двама втренчени в теб вампири.
— За да научат за пристигането ти предварително… е нужен предател — каза Стан. Въздухът в стаята взе да трепти и пука от искрите, които хвърчаха от очите му.
На мен обаче ми хрумна нещо много по-логично и далеч не толкова драматично. Откъснах едно листче от бележника на масата и написах: „Може би ви подслушват“. И двамата ме изгледаха така, сякаш им предлагах сандвичи от „Макдоналдс“. Вампирите, с всичките им свръхестествени способности, понякога са съвършено слепи за техническия напредък на човечеството. Двамата мъже си размениха озадачени погледи, лишени от всякаква инициатива.
Да вървят по дяволите, помислих си аз. Имах представа за тези неща единствено от филмите, но съобразих, че ако някой бе идвал да сложи „бръмбар“ в тази стая, то със сигурност е бързал и е бил изплашен до смърт. Значи устройството беше скрито наблизо, и то не много старателно. Свалих сакото и обувките си. Стан така или иначе възприемаше хората като низши твари, затова смело се мушнах под заседателната маса и запълзях по цялата й дължина, като избутвах столовете настрана. За пореден път съжалих, че облякох пола, а не панталон.