Когато си тръгна — а аз, както Бил ме посъветва, добавих и бакшиш към подписаната сметка, — ометох цялата закуска: наденички, палачинки и резенчета пъпеш. Божичко, облизах си пръстите! Кленовият сироп беше съвсем истински, пъпешът — сладък и сочен, а наденичките — просто великолепни. Радвах се, че Бил спеше и можех спокойно да се насладя на храната си. Не обичаше да ме гледа как ям, а видеше ли ме да хапвам чесън, направо го втрисаше.
Измих си зъбите, сресах се и си сложих грим. Време беше да се приготвя за посещението си в Центъра на Братството. Разделих косата си на път, прибрах я с фиби и извадих перуката от кутията. Къса, кестенява и невзрачна. Когато Бил предложи да вземем перука от Луизиана, го помислих за луд. Представа нямам как му хрумна, но идеята му си я биваше. Имах и чифт фалшиви очила като на Стан. В долната им част имаше увеличително стъкло — съвсем слаб диоптър, — така че спокойно можех да се преструвам, че съм с очила за четене.
Какво обличаха фанатиците, когато се приготвяха за сектантските си сбирки? Нямах голям опит, но реших, че се обличат скромно — защото са твърде заети да следят модните тенденции, да речем, или пък защото намират елегантния стил на обличане за символ на злото. Ако си бях у дома, щях да отскоча до „Уол-Март“ и да реша проблема си за нула време, но как да постъпя тук, в този скъп хотел без прозорци? Преди да си легне, Бил ме посъветва да звъня на рецепцията, ако имам нужда от нещо. Така и направих.
— Рецепция — обади се човешки глас, който старателно се опитваше да имитира спокойната, хладна интонация на стар вампир. — С какво мога да ви бъда полезен? — Сърбеше ме езикът да го посъветвам да се откаже. На кого му е притрябвала имитация, след като наоколо гъмжи от оригинали?
— Обажда се Суки Стакхаус от стая 314. Трябва ми дълга дънкова пола и блуза в пастелен цвят с флорални мотиви. Размер „S“.
— Да, госпожо — каза той след въздълга пауза. — Кога да ви ги доставим?
— Скоро. — Брей! То било забавно! — Всъщност колкото по-скоро, толкова по-добре. — Започвах да се вживявам в ролята на клиент. Харесваше ми да поръчвам разни неща за чужда сметка.
Докато чаках доставката, реших да изгледам местната новинарска емисия. Типичните новини за един средностатистически американски град: проблеми с движението по пътищата, проблеми с инфраструктурата, проблеми с престъпността.
— Установена е самоличността на млада жена, намерена мъртва снощи в хотелски контейнер за смет — съобщи говорителят с подобаващо печален глас. Дори ъгълчетата на устата му леко увиснаха в знак на сериозна загриженост. — Трупът на двайсет и една годишната Бетани Роджърс е бил открит зад „Тихият пристан“, първия хотел в Далас, пригоден за специалните нужди на вампирите. Роджърс е била убита с един изстрел в главата. От полицията характеризираха случая като „показно убийство“. Следовател Тони Келнър заяви пред нашия репортер, че полицията работи по няколко версии.
Неестествено тъжното лице изчезна от екрана и на негово място се появи истински мрачна физиономия. Следовател Келнър беше ниска жена на около четиридесет и пет години, с дълга до кръста плитка. Камерата се дръпна назад, за да побере в обектива и самия репортер — нисък тъмнокож мъж в елегантно ушит костюм.
— Следовател Келнър, вярно ли е, че Бетани Роджърс е работела във вампирски бар?
Тони Келнър се начумери още повече.
— Да, вярно е — отвърна тя. — Но нека уточня, че е била наета като сервитьорка, а не като компаньонка. Работила е там едва няколко месеца.
Компаньонка? В „Крилото на прилепа“?
— А мястото, където е намерено тялото, не е ли знак, че престъплението е дело на вампири? — Репортерът упорстваше малко повече, отколкото аз бих си позволила на негово място.
— Напротив. Убедена съм, че извършителят е избрал това място, за да изпрати послание на вампирите — отсече Келнър и веднага млъкна, сякаш съжаляваше за казаното. — А сега, ако ме извините…
— Разбира се, госпожо следовател — като зашеметен отвърна репортерът. — Е, Том — обърна се той към камерата, като че ли през нея можеше да види говорителя в студиото, — нещата добиват интересно развитие, не мислиш ли?
Много интересно, няма що!
Говорителят също усети, че репортерът говори глупости, и бързо премина към следващата новина.
Горкичката Бетани беше мъртва, а аз нямах с кого да си поговоря за това. Преглътнах сълзите си; дори не бях сигурна дали имам право да плача за това момиче. Но не можех да спра да се чудя какво ли се беше случило с Бетани Роджърс предишната вечер, след като бе изведена от вампирското гнездо. Ако нямаше следи от ухапване, значи не беше убита от вампири. Те не биха пропуснали случай да пийнат истинска кръв.