— Вярно ли е, че можеш да четеш мисли? — попита той.
— Да, вярно е.
— Значи затова си толкова привлекателна за тях.
Нима, мили ми Хюго?!
— Предполагам, че има и други причини — отвърнах аз с привидно безразличие. — С какво се занимаваш денем?
— Адвокат съм — каза Хюго.
— Значи затова си толкова привлекателен за тях.
Последва дълго мълчание.
— Предполагам, че си го заслужих — обади се най-сетне Хюго.
— Да приемем, че сме квит. По-добре да обсъдим каква да е връзката помежду ни.
— Брат и сестра?
— Би могло. Има братя и сестри, които си приличат по-малко, отколкото ние двамата. Но аз си мисля, че като влюбена двойка ще сме по-убедителни, в случай че решат да ни разпитат поотделно. Иначе как ще оправдаем нещата, които не знаем за миналото си? Не казвам, че ще се случи, даже бих се изненадала, ако се стигне дотам, но като брат и сестра трябва да знаем всичко един за друг.
— Права си. Защо не кажем, че сме се запознали на църква? Ти си отскоро в Далас и аз съм те срещнал в неделното училище на пастор Глен Крейг към Методистката църква. Това наистина е църквата, която посещавам…
— Добре. А аз бих могла да съм… управител на ресторант? — Покрай работата си в „Мерлот“ можех да изиграя тази роля убедително, стига да не ме подложеха на твърде подробен разпит.
Хюго остана леко изненадан.
— Достатъчно необичайно, за да звучи правдиво. Не съм кой знае какъв актьор, затова просто ще играя себе си и всичко ще е наред.
— Как се запозна с Изабел? — Гризеше ме любопитство, разбира се.
— Представлявах Стан в съда. Съседите му искаха да изгонят вампирите от квартала, но загубиха делото. — Хюго изпитваше противоречиви чувства по повод връзката си с вампирка и не беше съвсем сигурен дали е било редно да печели съдебния иск. Всъщност чувствата му към Изабел бяха доста непостоянни.
Просто великолепно! Това правеше съвместната ни задача още по-стряскаща.
— Това появи ли се в пресата? Фактът, че представляваш Стан Дейвис?
На лицето му се изписа раздразнение.
— Да, появи се. Дявол да го вземе, някой в Центъра може да разпознае името ми. Или мен, от снимката ми по вестниците!
— Още по-добре! Може да им кажеш, че си се върнал в правия път, след като си опознал вампирите отблизо.
Хюго се замисли над думите ми, а луничавите му пръсти нервно стискаха волана.
— Ами хубаво — обади се най-после той. — Както споменах, не ме бива много като актьор, но с това ще се справя… надявам се.
На мен често ми се налагаше да се преструвам, така че не се тревожех особено. Да вземаш поръчка от клиент, който се чуди наум дали навсякъде си руса, и да не ти мигне окото — това си е истинска актьорска репетиция. Не е честно да се сърдиш на хората заради мислите им; е, поне в повечето случаи. Трябва да умееш да се издигаш над тези неща.
Исках да предложа на адвоката да ме хваща за ръка, ако стане напечено днес, за да мога по-лесно да чета мислите му и да реагирам подобаващо. Но ме спираше колебанието му, което лъхаше от него като евтин одеколон. Не се съмнявах, че изпитва сексуално влечение към Изабел, а може би дори я обичаше и се чувстваше привлечен от опасността, която тя олицетворяваше, но не смятах, че сърцето и душата му й принадлежат изцяло.
В моментен пристъп на самоанализ се запитах дали това би могло да се каже и за нас двамата с Бил. Но нито моментът, нито мястото бяха подходящи за подобни размисли. Получавах достатъчно информация от съзнанието на Хюго и продължавах да се чудя дали мога да му се доверя изцяло в предстоящата мисия. А оттам ме делеше само крачка до съмнението за собствената ми безопасност в неговата компания. И друго се чудех — какво точно знаеше Хюго за мен? Снощи го нямаше в стаята по време на телепатичните ми сеанси, а Изабел не беше от приказливите. Вероятно не знаеше чак толкова много.
Покрай четирилентовия път, пресичащ обширно предградие, се нижеха обичайните заведения за бързо хранене и търговски вериги. Но магазините и бетонът постепенно изчезнаха, а на тяхно място се появиха потънали в зеленина жилищни квартали. Ала потокът от автомобили не намаляваше. Не бих могла да живея на място с такива размери и ежедневно да понасям тази лудница.