— Хюго — прошепнах. — Трябва да се махна оттук. — В гласа ми прозвуча издайническа нотка на отчаяние. Исках да го прикрия, но не успях.
— Тя наистина трябва да се върне горе — каза Хюго с извинителен тон. — Ако не възразявате, ще ви изчакаме там.
Обърнах се, изпълнена с надежда, но се озовах лице в лице със Стив. Той вече не се усмихваше.
— Мисля, че вие двамата трябва да ме изчакате в съседната стая, докато приключа с работата си. После ще поговорим. — Гласът му не търпеше възражения и Сара отвори вратата на малка стаичка с два стола и две походни легла.
— Не — казах. — Не мога! — И блъснах Стив с всичка сила.
Аз съм много силна, ама наистина много — все пак съм пила вампирска кръв, — и той залитна въпреки едрия си ръст. Хукнах нагоре по стълбите, но нечия ръка се вкопчи в глезена ми и аз паднах по очи. Прониза ме остра болка. Ръбовете на стълбите се забиха в лявата ми скула, в гърдите, в хълбока, в коляното. Едва дишах от болка.
— Ела тук, госпожичке — каза Гейб и ме изправи на крака.
— Ама какво… защо го направи? — пелтечеше Хюго, истински разстроен. — Идваме тук с идеята да станем членове на вашата организация, а вие… Що за отношение е това?
— Прекратете този цирк — сряза го Гейб и изви ръката ми назад още преди да съм се съвзела от падането. Изстенах от болка, а той ме бутна в стаята, като в последния момент сграбчи перуката и рязко я дръпна от главата ми. Хюго пристъпи до мен, въпреки че упорито клатех глава да не го прави.
Вратата хлопна зад гърба му. Ключалката изщрака. И толкова.
— Суки — каза Хюго, — скулата ти е сцепена.
— Да не повярваш… — измърморих едва чуто.
— Боли ли те?
— Ти как мислиш?
Той ме разбра буквално.
— Мисля, че си доста натъртена, а може да имаш и сътресение на мозъка. Нямаш счупени кости, нали?
— Не повече от една-две — отвърнах.
— Очевидно не си чак толкова зле, щом имаш сили да се шегуваш — каза Хюго. Ако можеше да ми се ядоса, щеше да се почувства по-добре, усещах го.
Лежах на едното легло с ръка на очите, опитвайки се да събера мислите си. Отвън не се чуваше почти нищо. По едно време ми се стори, че чух изскърцване на врата и приглушени гласове, но това беше всичко. Стените бяха предвидени да издържат на атомна бомбардировка и тишината не биваше да ни изненадва.
— Имаш ли часовник? — попитах.
— Да. Пет и половина е.
Цели два часа до пробуждането на вампирите.
Отново притихнах. Изчаках Хюго да потъне в мислите си, отключих съзнанието си и се заслушах.
Не трябваше да става така, не ми харесва, разбира се, всичко ще бъде наред, ами какво ще стане, когато ни се наложи да ползваме тоалетна, не мога да го направя пред нея, може пък Изабел никога да не разбере, трябваше да си извадя поука след онова момиче снощи, как бих могъл да се оттегля от това и да си остана адвокат, ако започна да се държа по-резервирано от утре нататък, може и да успея да се измъкна някак…
Притиснах силно ръка върху очите си, за да прогоня порива да скоча, да грабна един стол и да налагам Хюго Айрес, докато спре да мърда. Той очевидно не проумяваше същността на моята телепатия, както не я разбираше и Братството, иначе нямаше да ме оставят в една стая с него.
А може би им дремеше за него точно толкова, колкото и на мен. Вампирите със сигурност щяха да му видят сметката; нямах търпение да кажа на Изабел, че приятелчето й е предател.
Това уталожи собствената ми кръвожадност. Представих си какво щеше да му стори Изабел и осъзнах, че това нямаше да ми донесе никакво удовлетворение, дори да доживеех да го видя с очите си. Напротив, щеше да ми е много противно и страшно.
Но част от мен смяташе, че Хюго напълно си заслужаваше съдбата.
На кого точно се беше клел във вярност този раздиран от противоречиви чувства адвокат?
Имаше само един начин да разбера.
Надигнах се и опрях гръб на стената. Ах, как болеше! Бързо щях да се излекувам — малко вампирска кръв, — но все пак си оставах човек и се чувствах ужасно. Знаех, че лицето ми е тежко пострадало и може би скулата ми беше счупена. Усещах как лявата половина на лицето ми се подува страховито с всяка изминала минута. Но краката ми бяха здрави и можех да си плюя на петите при първа възможност, а това беше най-важното.