Годфри въведе кода за отваряне на вратата и тя веднага се отвори.
— Живях тук, в дъното на коридора — обясни той с тих като дихание глас.
В коридора нямаше жива душа, но всеки момент някой можеше да излезе от кабинета си. Годфри изобщо не изглеждаше разтревожен от това, но аз се страхувах, защото ставаше въпрос за моята свобода. Не се чуваха никакви гласове; очевидно служителите от Братството се подготвяха за сбирката, а гостите все още ги нямаше. Единственият източник на светлина бяха прозорците на стаите, чиито врати зееха отворени. Предположих, че вече е достатъчно сумрачно за Годфри, защото спасителят ми дори не се намръщи. Изпод вратата на директорския кабинет се процеждаше ярка изкуствена светлина.
Опитвахме се да вървим бързо, но левият ми крак усилено се съпротивляваше. Не бях сигурна накъде точно ме водеше Годфри, но се надявах да е към двойната врата в другия край на храма. Не знаех какво да правя, ако успеех да изляза, но навън със сигурност щях да се чувствам по-добре, отколкото вътре. Точно когато приближихме предпоследната стая от лявата страна на коридора — онази, до която видях дребната жена с испански черти, — вратата към кабинета на Стив се отвори. Застинахме неподвижно. Усещах ръката на Годфри като метална скоба около кръста си. Отвътре излезе Поли, все още обърната с лице към стаята. Намирахме се само на няколко метра от нея.
— … огъня. — Успях да чуя само края на изречението й.
— О, мисля, че имаме достатъчно — отвърна меденото гласче на Сара. — Ако всички отговаряха на поканите си, щяхме да знаем със сигурност. Не мога да си представя как е възможно да не потвърдиш присъствието си. Що за възпитание!
Спор относно етикета, моля ви се! Ако успея да се измъкна жива оттук, непременно ще задам въпроса си в някоя вестникарска рубрика за съвети към читатели: Бях неканен гост в малка църква, но си тръгнах, без да се сбогувам. Трябва ли да напиша благодарствено писмо, или просто да изпратя букет цветя?
Главата на Поли започна да се обръща и всеки момент щяхме да попаднем в полезрението й. И точно тогава Годфри ме бутна в тъмния кабинет до нас.
— Годфри! Какво правиш тук горе? — Поли не звучеше уплашена, но гласът й със сигурност не преливаше от радост. Все едно виждаше градинаря си, удобно настанен срещу телевизора в собствения й хол.
— Дойдох да проверя дали бих могъл да помогна с нещо.
— Но защо си станал толкова рано?
— Аз съм много стар — учтиво отвърна той. — Старците се задоволяват с много по-малко сън от младите.
Поли се засмя.
— Сара — изчурулика тя. — Годфри е буден!
— Привет, Годфри! — радостно възкликна Сара. — Вълнуваш ли се? Напълно те разбирам!
Сякаш не говореха на хилядолетен вампир, а на малко момченце в навечерието на рождения му ден.
— Мантията ти е готова — каза Сара. — Всичко е тип-топ!
— Ами ако променя решението си? — попита Годфри.
Настъпи дълго мълчание. Стараех се да дишам много бавно и тихо. Колкото повече притъмняваше, толкова по-реални ставаха шансовете ми за измъкване. Поне в собствената ми глава.
Ако можех да се обадя по телефона… Хвърлих поглед към бюрото в кабинета. Върху него имаше телефон. Но дали на останалите апарати в сградата щеше да светне бутон, че линията е заета? Не исках да рискувам.
— Променил си решението си? Нима? — попита Поли. Звучеше много ядосана. — Нали си спомняш, че ти сам ни потърси? Разказа ни за греховния си живот, за срама, който тежи на плещите ти заради всички убити от теб деца… и заради други твои дела. Променило ли се е нещо?
— Не — замислено отвърна Годфри. — Нищо от казаното не се е променило. Но не виждам причина да въвличаме хора в моето жертвоприношение. Смятам, че Фарел сам трябва да намери начин за помирение с Бог. Не бива да посреща слънцето против своята воля.
— Трябва да извикаме Стив — прошепна Поли на Сара.
После се чуваше само гласът на Поли и аз предположих, че Сара е влязла обратно в кабинета, за да звънне на Стив.
Една от лампичките на телефона светна. Да, правилно предполагах. Щяха да разберат, ако звъннех по телефона.
Поли се мъчеше да налее разум в главата на Годфри. Самият той почти не говореше и аз нямах никаква представа какво се случваше в мислите му. Стоях безпомощно облегната на стената и се надявах, че никой няма да влезе в стаята, че никой няма да слезе долу и да вдигне Братството по тревога и че Годфри няма да промени решението си.