Помощ, казах наум. Само ако можех да потърся помощ чрез телепатия!
Внезапно ми хрумна идея. Изпънах гръб и се опитах да остана права, без да се подпирам на стената, макар че краката ми все още трепереха от страх, а коляното и лицето ми туптяха от адска болка. Можех поне да опитам да се свържа с някого. Например с Бари, пиколото. Току-виж съм успяла! Нали и той притежаваше телепатични способности. Може би щеше да ме чуе. Не че някога бях правила подобен опит — но аз и не познавах други телепати досега, нали? Положих огромно усилие да се концентрирам и да установя комуникационен канал между мен и Бари. Предположих, че е на работа, тъй като горе-долу по това време пристигнахме от Шривпорт предишната нощ. Представих си местоположението си на картата, която проучихме заедно с Хюго — той очевидно се е преструвал, че не знае къде се намира Центърът, — и стигнах до извода, че се намирам в югозападна посока от хотела.
Предстоеше ми да нагазя в съвършено непозната територия. Концентрирах енергията си и мислено я оформих в топка. За момент се почувствах изключително нелепо, но трябваше да опитам, ако исках да се измъкна от този затвор. Насочих мислите си към Бари. Не знам как точно го направих, но очевидно името и местоположението му бяха достатъчни като информация.
Реших да започна от най-лесното.
— Бари, Бари, Бари, Бари…
— Какво искаш? — Гласът му трепереше от уплаха. За пръв път му се случваше подобно нещо.
— И на мен ми е за пръв път, спокойно. — Надявах се, че звуча бодро и уверено. — Имам нужда от помощ. В голяма беда съм.
— Коя си ти?
Добър въпрос. Ама че съм глупава.
— Аз съм Суки, блондинката, която дойде снощи в хотела с тъмнокосия вампир. Стаята ни е на третия етаж.
— Онази с големите гърди? О, извинявай.
Поне се извини.
— Да, същата, с големи гърди и гадже.
— Добре, какво искаш?
Предавам диалога ни ясно и стегнато, но ние не разговаряхме чрез думи, а си изпращахме нещо като емоционални телеграми и образи.
Опитах се да измисля как точно да му обясня положението, в което се намирах.
— Свържи се с моя вампир веднага щом се събуди.
— И?
— Кажи му, че съм в опасност. Опасност — опасност — опасност…
— Добре, добре, разбрах. Къде?
— В църква. — Реших, че това е достатъчно добро обяснение за Центъра на Братството. Не знаех как другояче да го предам на Бари.
— Той знае ли къде?
— Знае. Кажи му да слезе по стълбите.
— Това… наистина ли се случва? Нямах представа, че има и други като мен.
— Наистина се случва. Моля те, помогни ми.
Усещах как в главата на Бари се блъскаха куп противоречиви емоции. Страхуваше се да говори с вампир; опасяваше се, че работодателите му можеха да го уволнят заради „повредения му мозък“; вълнуваше се, че е срещнал себеподобен. Но най-много от всичко го тревожеше онази част от него, която отдавна го плашеше и изумяваше. Познавах всички тези чувства.
— Всичко е наред, разбирам те напълно — казах му аз. — Нямаше да те моля, ако не ме грозеше смъртна опасност.
Връхлетя го нова вълна от страх. Страх от собствената му отговорност за моята безопасност. Не биваше да добавям последното изречение.
И после — незнайно как — Бари успя да издигне тънка преграда помежду ни и намеренията му си останаха загадка за мен.
Докато „разговарях“ с Бари, ситуацията в коридора бе претърпяла развитие. Заслушах се отново и долових гласа на Стив. Той също се опитваше да вразуми Годфри съвсем приятелски.
— Виж какво, Годфри — тъкмо казваше той, — ако не си искал да правим това, просто трябваше да ни кажеш. Ти изяви желание, ние се ангажирахме с изпълнението и започнахме подготовката с увереността, че ще удържиш на думата си. Многобройната ни публика ще бъде много разочарована, ако не изпълниш своята роля в ритуала.
— Как ще постъпите с Фарел? А с онези двама човеци — Хюго и блондинката?
— Фарел е вампир — каза Стив, все така търпелив и любезен. — Хюго и блондинката гравитират около вампирите. Те също трябва да посрещнат слънцето, завързани за вампир. Каквато е орисията им в живота, такава трябва да е и в смъртта.
— Аз съм грешник и съм наясно с това. Покаял съм се и когато умра, душата ми ще отиде при Бог — каза Годфри. — Но Фарел не го знае. Когато умре, той няма да получи шанс за опрощение. Мъжът и жената също няма да имат възможност за разкаяние. Нима е справедливо да ги убием и да ги обречем на вечни мъки в ада?