Ето че църквата си имаше и добра страна… даваше поле за изява на вампири като Годфри, които искаха да се самоубият пред публика.
— Може би трябва да започнат да продават билети за представленията си — казах аз.
— Щяха да го направят, ако можеха. — Луна не се шегуваше. — Тези модерни вампири не обичат да им провалят плановете.
— Не съм в състояние да реша проблемите на всички, Луна. Между другото, истинското ми име е Суки. Суки Стакхаус. Но все пак направих каквото можах. Свърших работата, за която бях наета. Сега трябва да се върна и да докладвам за изпълнението. А Годфри или ще живее, или ще умре. Лично аз смятам, че ще умре.
— Дано да си права — злокобно отвърна тя.
Не можех да проумея защо аз трябваше да съм виновна, ако Годфри променеше решението си. Аз просто му предложих да промени мястото на срещата си със слънцето. Но може би Луна имаше право. Може би изобщо не биваше да размътвам стария му мозък.
Цялата тази работа започваше да ми идва в повече.
— Довиждане — казах аз и закуцуках към пътя. Още не бях излязла от паркинга, когато от църквата се разнесоха викове. Всички външни лампи се включиха едновременно и заляха района с ослепителна светлина.
— Май наистина ще е по-добре да не се връщам в Центъра — извика Луна от прозореца на своето „Субару“. Метнах се на седалката до нея и отпрашихме към най-близкия изход. Закопчах колана си в движение.
Но се оказа, че имало и по-бързи от нас. Няколко семейни автомобила вече преграждаха всички изходи от паркинга към пътя.
— Мамка му! — каза Луна.
Седяхме и мълчаливо обмисляхме ситуацията в продължение на минута.
— Никога няма да ме пуснат да мина, дори и да те скрия. Не мога да те върна обратно в църквата. Не можем да останем и на паркинга, защото ще го претърсят за нула време. — Луна нервно хапеше устни. — О, да върви по дяволите тази моя работа! — каза тя, включи на скорост и бавно подкара колата, за да не привлича внимание. — Тези хора не разбират нищичко от религия. Няма и да разберат. — Луна насочи колата към единия край на църквата и мина през тротоара, разделящ паркинга от детската площадка. После настъпи газта и се понесохме през моравата, а аз установих, че съм ухилена до ушите, въпреки че това ми причиняваше болка.
— Юхууу! — извиках аз, когато колата удари една от пръскачките върху ливадата. Всички стояха по местата си, вкаменени от изненада, но съвсем скоро щяха да ни погнат. Събитията от тази нощ щяха да отворят очите на онези, които дори не подозираха за тъмната страна на Братството.
Луна погледна в огледалото за обратно виждане и каза:
— Освободиха изходите и една от колите потегли след нас. — Свърнахме към пътя и се вляхме в движението, съпроводени от гневните клаксони на останалите автомобили.
— Дявол да го вземе! — изруга тя и намали скоростта, като непрекъснато хвърляше погледи в огледалото за обратно виждане. — Вече е твърде тъмно и не мога да различа кои са фаровете на преследвачите ни.
Чудех се дали Бари е успял да предупреди Бил.
— Имаш ли мобилен телефон? — попитах.
— В чантата ми е, заедно с шофьорската ми книжка. А тя остана в кабинета ми в църквата. Точно там усетих, че си успяла да се измъкнеш и че си ранена. Затова излязох да те потърся навън, но не те открих и се върнах вътре. Чист късмет е, че съм пъхнала ключовете в джоба си.
Бог да благослови свръхестествените същества! Жалко за телефона, но нямаше полза да се ядосвам. Внезапно се сетих за собствената си чанта. Сигурно още стоеше в кабинета на Стив. Добре че бях извадила отвътре всичките си лични документи.
— Да потърсим ли телефонна кабина, или да отидем направо в полицията?
— И какво ще направи полицията, ако им се обадиш? — каза Луна с насърчителен тон, сякаш напътстваше малко дете към правилното решение.
— Ще отидат в църквата?
— И какво ще стане тогава, момиче?
— Ще попитат Стив защо държи човек в плен?
— Така. И той какво ще отговори?
— Не знам.