Медикът, който ме измъкна от колата, се оказа изключително симпатичен младеж. Казваше се Саласар, според табелката на ревера му.
— Саласар — казах аз просто за да се уверя, че мога да го кажа. Произнесох сричките много старателно.
— Да? — отвърна той и повдигна клепача ми, за да огледа окото. — Сериозно сте пострадали, госпожице.
Понечих да му обясня, че някои от раните ми са отпреди катастрофата, но Луна побърза да ме изпревари:
— Църковният ми календар изхвърча от таблото и я удари по лицето.
— Ето защо не трябва да държите нищо върху таблото, госпожо — обади се носово друг глас.
— Да, господин полицай.
Полицай? Опитах се да обърна глава, но Саласар ме смъмри:
— Не мърдайте, ако обичате. Трябва да ви прегледам.
— Добре — отвърнах. И след секунда добавих: — Полицията тук ли е?
— Да, госпожице. А сега ми кажете къде ви боли?
Преминахме през дълъг списък с въпроси, на повечето от които дори успях да отговоря.
— Ще се оправите, госпожице, но трябва да отведем и двете ви до болницата, просто за да сме сигурни. — Тонът на Саласар не търпеше възражение.
— Ох! — тревожно изпъшках аз. — Няма нужда да ходим до болницата, нали, Луна?
— Разбира се, че има — отвърна възмутено тя. — Трябва да ти направят рентген, миличка. Бузата ти изглежда ужасно.
— Нима? — Чувствах се малко объркана от този обрат на събитията. — Ами добре, щом така смяташ…
— О, да!
Натовариха ме на носилка в линейката, Луна се настани до мен и потеглихме под пронизителния вой на сирената. Последното, което видях, преди Саласар да затвори вратата, бяха Сара и Поли, които говореха с някакъв много висок полицай. И двете изглеждаха ужасно разстроени. Това беше добър знак.
Болница като болница. Луна не се отделяше от мен нито за миг. Когато най-после се озовахме зад една от завесите, за да ми направят още изследвания, тя се обърна към медицинската сестра:
— Кажете на доктор Джоузефъс, че Луна Гарза и сестра й са тук.
Младата афроамериканка в бяла престилка я изгледа подозрително, но кимна и веднага излезе.
— Как го направи? — попитах.
— Кое? Как накарах сестрата да спре да попълва картоните ни? Неслучайно помолих да ни доведат точно в тази болница. Навсякъде си имаме по някого, но нашият човек в тази болница е най-свестен от всички.
— Нашият?
— Нашият. На двойствените.
— Аха. — Говореше за свръхестествените. Нямах търпение да разкажа на Сам за това.
— Аз съм доктор Джоузефъс — каза спокоен глас. Надигнах глава и в полезрението ми се появи слаб мъж с посребрена коса, който, пристъпяйки към мен, дръпна завесата зад гърба си. Върху острия му нос бяха кацнали очила с метални рамки, а през стъклата им втренчено се взираха сини очи.
— Аз съм Луна Гарза, а това е приятелката ми… Мериголд — каза Луна със съвършено чужд глас. Даже я погледнах, за да се уверя, че е същата Луна, с която прекарах последните няколко часа. — Сполетя ни беда при изпълнение на служебния дълг.
Докторът ме изгледа подозрително.
— Тя е достойна за доверието ни — тържествено заяви Луна. Не исках да развалям величието на момента с просташко хихикане, та се наложи да захапя вътрешната страна на бузата си.
— Имаш нужда от рентгенова снимка — заяви докторът, след като прегледа лицето ми и гигантската подутина на коляното. Имах още куп синини и ожулвания, но това бяха единствените ми сериозни травми.
— Значи има нужда от много бърза рентгенова снимка, защото час по-скоро трябва да се измъкнем оттук. По безопасен маршрут. — Тонът й не търпеше възражения.
Никоя друга болница не можеше да се похвали с толкова експедитивни действия. Можех само да предполагам, че доктор Джоузефъс бе член на борда на директорите. Или пък го оглавяваше. Докараха портативен рентгенов апарат, направиха снимките и няколко минути по-късно доктор Джоузефъс ме уведоми, че имам лека фрактура на скулата на лицето, която ще зарасне сама, но бих могла да посетя и пластичен хирург след спадането на отока. Даде ми рецепта за обезболяващи; даде ми и куп съвети, както и две торбички с лед — една за лицето и една за коляното, което той нарече „усукано“.
Десетина минути след това вече излизахме от болницата. Аз седях в инвалидна количка, Луна я буташе, а доктор Джоузефъс ни водеше по някакъв служебен коридор. Разминахме се с двама души от обслужващия персонал. Бедни хора с нископлатени професии, вероятно чистачи или работници в кухнята. Не можех да повярвам, че нашият самоуверен доктор бе идвал тук и преди, но той очевидно познаваше пътя, а работниците изобщо не се изненадаха от присъствието му. В дъното на коридора той отвори пред нас тежка метална врата.