— Много ви благодаря — каза Луна с царствено кимване на глава и ме избута навън. Беше нощ. Отпред ни чакаше кола — тъмночервена или тъмнокафява на цвят. Огледах се и осъзнах, че се намираме в тясна уличка. Покрай стената имаше наредени контейнери за боклук; някаква котка ръфаше нещо помежду им — даже не исках да знам какво. Автоматичната врата се затвори със съскане зад гърба ни и уличката утихна. Отново ме обзе страх.
Чувствах се изтощена от този непрекъснат страх.
Луна отиде до колата, отвори задната врата и каза нещо на онзи, който седеше вътре. Полученият отговор видимо я ядоса и тя изруга на непознат за мен език.
Последва спор.
Луна се върна при мен.
— Трябва да ти завържа очите — каза тя, уверена, че ще приема това като оскърбление.
— Няма проблем — отвърнах аз и махнах с ръка, за да й покажа колко ми е безразлично.
— Нямаш нищо против?
— Не. Напълно разбираемо е. Всеки брани личното си пространство.
— Добре тогава. — Тя изтича обратно до колата и се върна със синьо-зелен шал в ръка. Сгъна го като за игра на криеница, покри с него очите ми и здраво го завърза.
— Тези двамата са много опасни — прошепна в ухото ми тя. — Бъди нащрек.
Чудесно! Нова порция страх. Точно от това се нуждаех.
Помогна ми да се кача в колата. После може би е отишла да остави количката до изхода, защото се забави около минута, преди да седне от другата ми страна.
Отпред седяха двама. Опитах се да ги усетя чрез съзнанието си и установих, че и двамата бяха свръхестествени същества или поне съзнанията им излъчваха онзи полупрозрачен мисловен хаос, който витаеше около Сам и Луна. Шефът ми Сам обикновено се превръщаше в куче, порода коли. Какви ли предпочитания имаше Луна? В тези двамата имаше нещо различно, някаква пулсираща тежест. И очертанията на главите им ми се струваха странни и не съвсем човешки.
— Хотел „Тихият пристан“, нали? — наруши мълчанието жената зад волана. Гласът й звучеше като ръмжене. И тогава се сетих, че наближаваше пълнолуние. По дяволите! Настъпваше времето за трансформацията им. Може би точно затова Луна побърза да изчезне от Центъра. Появата на луната я вадеше от равновесие.
— Да, моля ви — отвърнах учтиво аз.
— Говореща храна — изръмжа пътникът до нея.
Това изобщо не ми се понрави, но нямах представа как да отговоря. За свръхсъществата знаех много по-малко, отколкото за вампирите.
— Престанете! — обади се Луна. — Тя е мой гост.
— Луна другарува с кучешка храна — насмешливо каза пътникът, който ми ставаше все по-антипатичен.
— На мен ми мирише по-скоро на хамбургер — обади се жената. — Девойката има някоя и друга драскотина, нали така, Луна?
— Създавате й прекрасни впечатления за нашата цивилизованост, няма що! — сряза ги Луна. — Ударихте го съвсем през просото! Момичето имаше тежка нощ. Има и счупена кост.
А нощта тепърва започваше. Свалих торбичката с лед от бузата си. Лицето ми беше изтръпнало от студ.
— Защо му трябваше на Джоузефъс да ни изпраща тези побъркани върколаци? — измърмори Луна в ухото ми. Но аз знаех, че са я чули; Сам не пропускаше нищичко покрай ушите си, а той изобщо не можеше да се мери по сила с истинските върколаци. Или поне на мен така ми се струваше. Ако трябва да съм откровена, до този момент дори не бях сигурна дали действително съществуват.
— Предполагам — високо и ясно отвърнах аз, — че се е надявал да ни защитят, ако някой отново ни нападне.
Усетих как съществата от предната седалка наостриха уши. Съвсем буквално.
— Справихме се добре и без чужда помощ — изсумтя недоволно Луна. Не я свърташе на едно място, все едно беше изпила шестнайсет чаши кафе.
— Луна, удариха ни, колата ти е съсипана. Откараха ни с линейка до болницата. На това ли му викаш „добре“?
После побързах да отговоря на собствения си въпрос.
— Извинявай, Луна. Та ти ми спаси живота. Нямаш никаква вина, че ни блъснаха.