— В настроение ли си за това и харесва ли ти, ако го правя много, много внимателно? — прошепна той в ухото ми.
— Само ако се отнасяш с мен така, все едно съм направена от стъкло — пророних аз. Знаех много добре, че го умее.
— Не… това тук няма нищо общо със стъкло — каза той и продължи да ме докосва. — Топло е… и влажно.
Изстенах от удоволствие.
— Не те боли, нали? — Ръката му ме галеше все по-настоятелно.
— Бил… — И нищо повече не успях да кажа. Долепих устни до неговите и езикът му се раздвижи в познат ритъм.
— Легни на една страна — прошепна той. — Аз ще се погрижа за всичко.
И наистина се погрижи.
— Защо си облечена с тениска? — попита той малко по-късно, докато топлеше бутилка кръв в микровълновата. Не беше пийнал и капка от моята заради състоянието, в което се намирах.
— Ходих до Центъра, за да изпратя Годфри.
Очите му хвърляха искри.
— Какво?
— Годфри посрещна слънцето. — Фразата, която преди ми се струваше твърде мелодраматична, вече звучеше съвсем естествено от собствената ми уста.
Последва дълго мълчание.
— Но как разбра за това? И как разбра къде да го откриеш?
Свих рамене, доколкото е възможно да свиеш рамене в легнало положение.
— Просто предположих, че ще се придържа към първоначалния си план и няма да промени решението си. Той ми спаси живота. Това е най-малкото, което можех да направя в знак на благодарност.
— И храбро ли се държа той?
Погледнах Бил право в очите.
— Да, прояви огромна храброст. Не се поколеба нито за миг.
Бил се замисли.
— Трябва да се видим със Стан — каза той. — Длъжни сме да му кажем.
— Защо трябва да се виждаме отново със Стан? — Ако бях някоя празноглава пикла, щях да се нацупя. Но въпреки това Бил пак ме изгледа неодобрително.
— Трябва да му го разкажеш лично, за да се убеди, че сме си свършили работата. Освен това проблемът „Хюго“ продължава да виси.
Това окончателно развали настроението ми. Така ме болеше всичко, че ми призляваше дори от мисълта да сложа върху раните си повече дрехи от необходимото. Ето защо нахлузих дълга памучна рокля без ръкави, обух си сандали и реших, че това ми е напълно достатъчно.
Бил ме среса и ми сложи обеци, защото всяко мое движение ми причиняваше болка. Накичи ме и със златно колие и накрая изглеждах така, сякаш отивах на парти в болнично отделение за пациентки, пострадали при домашно насилие. Излязохме от хотела и отпред вече ни чакаше кола под наем. Нямах представа нито кога е била поръчана, нито от кого. Бил се настани зад волана и потеглихме. Дори не погледнах през прозореца. До гуша ми беше дошло от Далас.
Къщата на „Грийн Вали Роуд“ изглеждаше също толкова тиха, колкото и преди две нощи. Но след като ни отвориха, се озовахме сред гъмжило от вампири в разгара на парти по случай завръщането на Фарел. Виновникът за празненството стърчеше в центъра на всекидневната, прегърнал млад красавец на не повече от осемнайсет, Фарел държеше в ръка бутилка „Истинска кръв — 0 (-)“, а компаньонът му — „Кока-кола“. И двамата изглеждаха в приповдигнато настроение.
Фарел всъщност ме виждаше за пръв път и беше във възторг от запознанството ни. Носеше каубойски одежди от глава до пети и когато се наведе да ми целуне ръка, очаквах да чуя звънтене на шпори.
— Толкова си очарователна — галантно изрече той и размаха във въздуха бутилката синтетична кръв, — че ако спях с жени, щях да ти се посветя изцяло в продължение на седмица. Знам, че се стесняваш от синините си, но те само подчертават красотата ти.
Не успях да сдържа смеха си. Красотата ми! Куцах като осемдесетгодишна старица, а лявата половина на лицето ми беше синьо-черна на цвят и подута до неузнаваемост.
— Бил Комптън, ти си един дяволски голям късметлия! — обърна се Фарел към Бил.
— Така е — отвърна Бил и се усмихна, но някак хладно.
— Не само смела, но и много красива!
— Благодаря, Фарел. Къде е Стан? — намесих се аз, за да секна хвалебствията по мой адрес. Бил започваше да се дразни, а младият компаньон на Фарел взе да ме оглежда с нескрито любопитство. Изгарях от желание да разкажа историята си веднъж завинаги и да напусна тази къща.