— В залата — отвърна младият вампир; същият, който доведе горкичката Бетани при първото ни посещение тук. Предположих, че той трябва да е Джоузеф Веласкес. Беше висок около метър и седемдесет; мургавата му кожа и тъмните му очи издаваха испанския му произход, а свирепият поглед — вампирската му същност. Внимателно изучаваше обстановката и нищичко не му убягваше. — Ще се радва да ви види.
Огледах набързо всички вампири и няколкото човека, мотаещи се из просторните помещения на къщата, но никъде не видях Ерик. Дали пък не се беше върнал в Шривпорт?
— Къде е Изабел? — прошепнах в ухото на Бил.
— Изабел е наказана — едва чуто отвърна той. Очевидно не искаше да го обсъждаме на висок глас, а щом Бил смяташе това за разумна идея, нямах друг избор, освен да си затворя устата. — Довела е предател в гнездото и трябва да си плати за това.
— Но…
— Шшшт.
И в залата гъмжеше от вампири. Стан седеше на същия стол и беше облечен със същите дрехи, които носеше и предишния път. При влизането ни стана прав, което изтълкувах като знак, че приема посещението ни за важно събитие.
— Госпожице Стакхаус — тържествено каза той и внимателно пое ръката ми. — Бил. — Бледосините му очи ме огледаха от глава до пети, без да пропускат нито една от всичките ми рани. Очилата му бяха залепени с тиксо. Реших да му купя калъф за тях и да му го изпратя за Коледа. — Моля те, разкажи ми какво се случи вчера, без да пропускаш нищичко.
Почувствах се досущ като Арчи Гудуин, верния помощник на детектив Ниро Улф.
— Ще отегча Бил — отвърнах аз с надеждата да си спестя това усилие.
— Нищо, Бил ще потърпи мъничко.
Нямаше измъкване. Въздъхнах и започнах разказа си от момента, в който Хюго дойде да ме вземе от фоайето на „Тихият пристан“. Постарах се да не споменавам името на Бари, защото не бях сигурна дали момчето има желание да попада в полезрението на даласките вампири. Нарекох го просто „пиколото от хотела“. Естествено, ако те искаха да открият самоличността му, щяха да го направят за нула време.
Когато стигнах до момента, в който Гейб изпрати Хюго в килията на Фарел и после се опита да ме изнасили, устните ми неволно се разтегнаха в широка усмивка. Имах чувството, че кожата на лицето ми ще се напука от опъване.
— Какво й става? — обърна се Стан към Бил, все едно мен ме нямаше.
— Винаги прави така, когато е нервна — отвърна Бил.
— Аха. — Стан ме огледа още по-внимателно. Вдигнах ръце и започнах да прибирам косата си назад. Бил извади от джоба си ластик и ми го подаде, а аз, напук на болката, успях да събера косата си в стегната конска опашка и да усуча ластика три пъти около нея.
Когато разказах на Стан за помощта, която ми оказаха свръхсъществата, той се наведе напред. Искаше да узнае още подробности, но аз не споменах нито едно име. Казах само, че са ме откарали до хотела, и той остана дълбоко замислен. Не знаех дали е редно да спомена за Ерик, или не, и в крайна сметка, реших да си премълча. Той все пак живееше в Калифорния и присъствието му в Далас щеше да изглежда подозрително. Прескочих този момент и казах, че съм се качила в стаята да изчакам Бил.
После му разказах за Годфри.
За моя изненада, Стан не прие смъртта на Годфри спокойно. Помоли ме да повторя разказа си и ми обърна гръб, докато говорех. Бил ме прегърна окуражително. Когато Стан отново се обърна към нас, в ръката му имаше носна кърпичка, осеяна с алени петна. Значи все пак вампирите наистина можеха да плачат. С кървави сълзи.
Заплаках заедно с него. През всичките столетия на своя живот Годфри беше измъчвал и убивал деца и заслужаваше да умре за това. Зачудих се колко ли хора гниеха в затвора заради извършени от него престъпления. Но той все пак ми спаси живота и отнесе със себе си непоносимо тежко бреме от вина и печал.
— Каква решителност… каква смелост — промълви Стан с искрено възхищение. Очевидно плачеше не от мъка, а от вълнение. — Трогнат съм до сълзи! — Тонът му изразяваше огромна почит. — През онази нощ, след като Бил разпозна Годфри, направих някои проучвания и открих, че е принадлежал към гнездо в Сан Франциско. Събратята му ще скърбят, когато научат за смъртта му… и за това, че е предал Фарел. Но той удържа на думата си и не се поколеба да изпълни докрай плана си. А за това се иска огромна смелост!
Едва стоях на краката си от болка. Извадих от чантата си шишенце болкоуспокояващи и изсипах в шепата си две хапчета. Стан махна с ръка и младият вампир светкавично ми донесе чаша вода.