— Може да се почисти, така каза той — отвърна Тери.
— А каза ли какво му се е случило на Лафайет?
— Анди разправя, че вратът му изглеждал счупен. Освен това имало… как да кажа, хм… веществени доказателства, че с него са се отнесли… грубичко. — Той смутено отмести поглед встрани. Под „грубичко“ Тери имаше предвид „насилствено сексуално извращение“.
— Майчице мила! Какъв ужас! — Даниел и Холи се бяха присламчили зад гърба ми. Сам беше тръгнал да хвърля боклука, но закова на място и наостри уши.
— Но той не изглеждаше чак толкова… в колата нямаше много…
— Петна?
— Да!
— Анди смята, че е бил убит на друго място.
Холи изхълца.
— Ох… не мога да слушам повече. Разстройвам се.
Тери погледна през рамото ми към двете приятелки. Не хранеше особени симпатии нито към Холи, нито към Даниел. Представа нямах защо, но и не исках да узнавам. Стараех се да уважавам хорското лично пространство, особено сега, когато вече умеех да контролирам необичайните си умения. Двете жени се оттеглиха като по команда, неспособни да понесат втренчения поглед на Тери.
— Порша е дошла да прибере Анди снощи, така ли? — попита той.
— Да. Аз й се обадих. Той не беше в състояние да шофира. Днес сигурно много съжалява, че ми позволи да се намеся. — Просто не ми беше писано да стана любимка на Анди Белфльор.
— Трудно ли го качи в колата?
— Бил й помогна.
— Вампирът Бил? Гаджето ти?
— Аха.
— Дано не я е уплашил — невъзмутимо рече Тери, сякаш забравил за присъствието ми.
— Че защо му е да я плаши? — намръщих се аз и нещо в тона ми явно успя да разсее мъглата в съзнанието на Тери.
— Порша не е толкова корава, колкото изглежда отстрани — каза той. — Ти пък си точно обратното: вкусен малък еклер отвън, а отвътре — същински питбул.
— Чудя се как да постъпя. Да ти благодаря за комплимента или да ти разбия носа?
— Ето за това говоря! Колко жени — че и мъже дори — биха дръзнали да кажат това на психар като мен? — И Тери се усмихна така, както би се усмихнал един призрак. Нямах представа, че е напълно наясно с репутацията си.
Повдигнах се на пръсти и го целунах по набраздената буза, за да му покажа, че не се плаша от него. Но веднага усетих, че не съм съвсем искрена. При определени обстоятелства бих предпочела да стоя настрана от този непредсказуем човек.
Тери препаса бяла престилка и тръгна към, кухнята. Останалите се заловихме за работа. Оставаше ми около час до края на смяната. Щях да си тръгна в шест, за да мога спокойно да се приготвя за пътуването до Шривпорт с Бил. Чувствах се неудобно, че Сам трябва да ми плаща за цял ден бездействие, но чистенето на склада и офиса също се броеше за работа.
Веднага щом полицията отвори паркинга, към „Мерлот“ се изсипа невиждана досега навалица. Анди и Порша бяха сред първите. Видях как Тери надникна от кухнята и се загледа в братовчедите си. Те му помахаха, а той вдигна дървената лъжица в знак за поздрав. Запитах се каква точно родствена връзка имаха помежду си. Със сигурност не бяха първи братовчеди. Разбира се, човек може да нарича хората братовчеди, лели или чичовци и без да има кръвна връзка с тях. Когато родителите ми загинаха, след като силен порой отнесе колата им от някакъв мост, най-добрата приятелка на майка ми се стараеше да идва в дома на баба почти всяка седмица и винаги ми носеше по нещичко; през целия си живот съм я наричала леля Пати.
Отговарях на въпросите на клиентите, ако ми оставаше време, и сервирах хамбургери, салати, пилешки гърди и бира, докато ми се зави свят. Погледнах към часовника и установих, че е дошло време да тръгвам. В дамската тоалетна видях приятелката ми Арлийн, която щеше да ме замести. Огненочервените й къдрици (два нюанса по-червени от предишния месец) бяха прилежно прибрани на тила, а впитите й панталони сякаш крещяха на цял свят, че стопанката им е свалила най-малко три килограма. Арлийн бе минавала под венчило четири пъти и сега си търсеше пета жертва.
Поговорихме за убийството, осведомих я за положението в бара, после взех чантата си от офиса на Сам и се запътих към задния вход. Пристигнах вкъщи по здрач. Живея в гората, на половин километър встрани от почти неизползваем селски път. Къщата е стара. Някои части от нея са на век и половина, но след безкрайните ремонти, преустройства и пристройки тя вече изобщо не прилича на довоенна сграда, а на най-обикновена стара ферма. Получих я в наследство от баба ми Адел Хейл Стакхаус и затова ми е толкова скъпа. Бил отдавна ме увещава да се преместя в неговия дом, намиращ се точно до гробището на отсрещния хълм, но аз нямах желание да напускам собственото си местенце.