— Как си? — попита той.
— По-добре, отколкото изглеждам. — Излъгах.
— Видя ли Хюго и Изабел?
— Да — отвърнах аз и взех да разглеждам пръстите на ръцете си.
— И какво мислиш? Справедливо ли е?
Очевидно ме провокираше.
— Ами, да… в известен смисъл — отвърнах. — Ако Стан не се отметне от думата си, разбира се.
— Не си му го казала, надявам се — подсмихна се Ерик.
— Не, не съм. Меря си приказките. Човек не смее нищо да ви каже, толкова сте горди!
Той ме погледна изненадано.
— Да, така е… предполагам.
— Ти затова ли дойде… за да ме провериш?
— В Далас ли?
Кимнах.
— Да — сви рамене той. Носеше памучна риза на красиви жълто-сини шарки и в нея раменете му изглеждаха огромни. — За пръв път те преотстъпваме за нуждите на друго гнездо. Исках да се уверя, че всичко ще премине гладко.
— Мислиш ли, че Стан знае кой си?
Въпросът ми го накара да се замисли.
— Не бих се изненадал — отвърна той. — На мое място и той би постъпил така, предполагам.
— Мога ли да се надявам, че щом се приберем вкъщи, ще ни оставиш на спокойствие? — попитах.
— Не. Уменията ти са твърде ценни за нас — усмихна се той. — Освен това храня надежди, че ако ме виждаш по-често, ще се издигна в очите ти.
— Като гъба?
Той се засмя, но погледът му остана напълно сериозен. Дявол да го вземе!
— Изглеждаш много съблазнителна в тази рокля, под която не носиш нищо друго — измърка той. — Ако напуснеш Бил и дойдеш при мен по свое собствено желание, той няма да има нищо против.
— Нямам такова намерение — твърдо казах аз и изведнъж сякаш долових нещо в съзнанието си.
Ерик понечи да каже още нещо, но аз запуших устата му с длан. Раздвижих глава наляво-надясно, за да опитам да хвана по-добър сигнал.
— Помогни ми — прошепнах аз.
Без да каже и дума, Ерик нежно ми помогна да се изправя. Чувствах, че ни грози опасност, и веждите ми тревожно се свъсиха.
Бяхме обградени. Затягаха обръча около къщата.
Мозъците им кипяха от възбуда и изпращаха ясни сигнали, които сигурно щях да доловя и по-рано, ако Труди не ме занимаваше с глупостите си.
— Ерик — казах аз, опитвайки се да прочета прииждащите на талази мисли… чух команда за готовност и обратно броене… Мили боже!
— Залегни! — изкрещях аз с пълно гърло. Всички вампири се подчиниха на мига. И когато отрядът на Братството откри огън, първи загинаха хората.
8.
РУДИ ПАДНА НА МЕТЪР ОТ МЕН, ПОРАЗЕНА ОТ картечен откос. Червените кичури в косата й станаха още по-червени, а широко отворените й очи застинаха завинаги. Барманът Чък беше само ранен, тъй като успя да залегне зад тезгяха сравнително навреме.
Ерик лежеше върху мен и ми причиняваше болка. Опитах се да го избутам, но веднага се сетих, че ако куршумите улучеха него, той сигурно щеше да оцелее, за разлика от мен. Затова си наложих да изтърпя тежестта му през ужасяващите минути на първата вълна от атаката, докато къщата се тресеше от грохота на огнестрелно оръжие.
Инстинктивно затворих очи. Трошаха се стъкла, ревяха вампири, крещяха хора. Оглушителният шум се смесваше с напрегнатите мисли на десетки тревожни мозъци и всичко това ме обливаше от глава до пети като мощна океанска вълна. Когато грохотът започна да утихва, потърсих очите на Ерик. Просто не можех да повярвам — изглеждаше развълнуван и веднага ми се усмихна.
— Знаех си, че рано или късно ще успея да легна отгоре ти — каза той.
— Опитваш се да ме ядосаш, за да забравя колко съм уплашена ли?
— Не, просто се възползвам от момента.
Разшавах се в опит да се измъкна изпод него.
— О, да, направи го пак! Беше страхотно! — театрално изпъшка той.
— Ерик, онова момиче, с което говорих преди малко, лежи на две крачки от нас и част от главата й липсва.
— Суки — каза той, този път съвсем сериозно. — Мъртъв съм от няколкостотин години. Свикнал съм с подобни гледки. Но тя още диша. Искаш ли да я приобщя към нас?
Останах безмълвна. Нима имах право да вземам подобни решения?
— Вече не диша — каза той, докато аз все още мислех по този въпрос.
Лежахме един върху друг и се гледахме в очите, докато наоколо ни се възцари гробна тишина. Чуваше се единствено хлипането на младия компаньон на Фарел, който притискаше с две ръце окървавеното си бедро. От улицата се носеше свирене на гуми и рев на бързо отдалечаващи се автомобили. Нападението беше приключило. Едва си поемах въздух от болка, но трескаво обмислях следващите си действия. Трябваше да предприема нещо… веднага. Но какво точно?