За пръв път попадах в епицентъра на бойни действия.
Наоколо ми се носеха писъци на ранени хора и рев на разярени вампири. Частици от пълнежа на дивана и столовете хвърчаха във въздуха като снежинки. Навсякъде се търкаляха парчета натрошени стъкла, а горещият нощен въздух нахлуваше през зейналите дупки на прозорците. Неколцина от вампирите, в това число и Джоузеф Веласкес, се втурнаха да преследват нападателите.
— Е, вече нямам извинение да лежа отгоре ти — каза Ерик с театрална въздишка и се отдръпна настрана. После сведе поглед надолу. — Ризите ми винаги са изцапани, когато си наоколо.
— Божичко, Ерик! — Надигнах се и с мъка коленичих до него. — Ти кървиш. Ранен си. Бил!… Бил, къде си? — Косата ми се мяташе по раменете, докато въртях глава в опит да открия Бил. За последно го видях да говори с някаква чернокоса вампирка с вид на Снежанка. Огледах се и я видях просната до прозореца. От гърдите й стърчеше нещо. Парче стъкло, което очевидно я бе пронизало точно в сърцето. А Бил не се виждаше никъде — нито сред живите, нито сред мъртвите.
Ерик свали подгизналата си от кръв риза и огледа рамото си.
— Куршумът е вътре в раната, Суки — процеди през зъби той. — Изсмучи го.
— Какво? — ококорих се аз.
— Ако не го изсмучеш, ще зарасне в плътта ми. Ако си гнуслива, намери нож и го изрежи.
— Не мога! — В дамската си чанта имах джобно ножче, но нямах никакъв спомен къде съм я оставила.
Той оголи зъби срещу мен.
— Поех този куршум вместо теб! Трябва да го извадиш. Ти си смело момиче.
Налагаше се да се взема в ръце. Забърсах кръвта с ризата му и огледах разкъсаната плът. Куршумът се виждаше съвсем ясно. Ако имах маникюр като на Труди, лесно щях да го извадя, но моите пръсти са къси, а ноктите ми — винаги изрязани. Въздъхнах. Е, какво пък толкова…
Наведох се над рамото на Ерик и го засмуках. Той изстена от болка, а аз усетих как куршумът изтрака между зъбите ми. Килимът така или иначе беше в трагично състояние, затова, като същинска дивачка, изплюх на пода и куршума, и събралата се в устата ми кръв. Но част от нея неволно погълнах. Рамото му вече заздравяваше.
— Тази стая вони на кръв — прошепна той.
— Гадост! — казах аз. — Това беше най-отвратителното…
— Устните ти са кървави! — Той улови лицето ми с две ръце и ме целуна.
Трудно е да не отвърнеш, когато те целува специалист в тази област. Сигурно бих изпитала и удоволствие — така де, по-голямо удоволствие, — ако не се тревожех за Бил. Няма какво да се лъжем, при подобни съприкосновения със смъртта човек копнее да се увери, че е жив. И макар вампирите да не са точно живи, при тях този синдром важи с пълна сила. Освен това стаята миришеше на прясна кръв, което влияеше безотказно на вампирското либидо.
Но аз се тревожех за Бил и се чувствах ужасно сред цялата тази жестокост, затова след няколко дълги секунди на споделена страст се отдръпнах. Сега пък устните на Ерик бяха целите в кръв. Той бавно ги облиза.
— Иди да потърсиш Бил — дрезгаво каза той. Хвърлих още един поглед на рамото му; раната бързо заздравяваше. Взех лепкавия куршум от килима и го увих в парче от ризата на Ерик. За спомен. Не знам как ми хрумна подобна идея. Наоколо продължаваха да лежат ранени и убити, но за повечето от пострадалите вече се грижеха оцелелите хора и двама вампири, които не участваха в преследването на нападателите.
Някъде в далечината се чуваше вой на сирени.
Красивата входна врата беше цялата на дупки. Открехнах я и се дръпнах настрана, в случай че отвън дебнеше някой от Братството, но не се случи нищо. Прекрачих прага и се огледах.
— Бил! — извиках. — Добре ли си?
И точно тогава той се появи иззад ъгъла с порозовели бузи.
— Бил — въздъхнах аз. Стомахът ми се сви на топка от страх… или пък от дълбоко разочарование, знам ли.
Погледна ме и закова на място.
— Нападнаха ни и убиха много от нас — извика той. Оголените му резци светеха в тъмното, а очите му грееха от вълнение.
— Убил си някого току-що, нали?
— За да защитя гнездото.