— За да отмъстиш!
Имаше разлика, поне според мен, но той замълча.
— Дори не ме потърси, за да видиш дали съм жива — казах аз. Вампирът си остава вампир. Вълкът козината си мени, но нрава — не. Не можеш да научиш старо куче на нови номера… В съзнанието ми закънтяха едно след друго всички до болка познати предупреждения, изречени с мекия южняшки акцент на приятели и роднини.
Обърнах се и влязох обратно в къщата, крачейки невъзмутимо между окървавените трупове, сякаш всеки ден виждах подобни ужасии. Тогава дори не осъзнавах какво точно виждам, но седмица по-късно в главата ми щяха да се появят картини, запечатани дотогава надълбоко: пръснат череп в близък план, бликаща кръв от разкъсана артерия… Но в този момент исках единствено да открия дамската си чанта. И я намерих почти веднага. Докато Бил се суетеше покрай ранените, аз излязох от къщата, качих се в колата под наем и запалих двигателя. По-добре сама в големия непознат град, отколкото в онзи вампирски замък на ужасите. И точно когато потеглих, пристигна полицията.
Изминах няколко пресечки, паркирах пред кварталната библиотека и измъкнах пътната карта от жабката. От преживяния шок мозъкът ми почти не работеше, но все пак успях да разбера как да стигна до летището.
И точно натам се запътих. Оставих колата на паркинга за автомобили под наем и си купих билет за следващия полет до Шривпорт. Самолетът излиташе след един час. Слава богу, че имах собствена кредитна карта.
Отне ми няколко минути да се преборя с монетния телефон, тъй като ползвах такъв за пръв път в живота си. За мой късмет, се свързах с Джейсън веднага и той обеща да ме чака на летището.
Прибрах се вкъщи малко преди съмване.
Започнах да плача едва на другия ден.
9.
С Бил не се карахме за първи път. И преди ми беше идвало до гуша от всички вампирски неща, с които постоянно ми се налагаше да се съобразявам. Понякога ме хващаше страх, че навлизам твърде навътре в средите им, и от време на време изпитвах желание да се виждам единствено с хора.
Затова в продължение на три седмици правех само това. Не се обаждах на Бил и той не ме търсеше. Знаех, че се е върнал от Далас, защото намерих куфара си на верандата. Нямаше кой друг да го е донесъл. Когато го отворих, открих в страничния джоб кутийка от черно кадифе. Иска ми се да бях устояла на изкушението да я отворя, но не успях. Вътре имаше чифт обеци с топази и бележка с надпис: „Ще подхождат на кафявата ти рокля“. Ставаше въпрос за роклята, която носех при повторното ни посещение в щаба на вампирите. Изплезих се на кутийката и отидох у тях още същия следобед, за да я пъхна в пощенската му кутия. Най-после се сети да ми купи подарък, а аз не можех да го приема.
Дори не се опитах да мисля за случилото се. Реших да дам почивка на мислите си, а после лесно щях да реша какво да правя.
Редовно четях вестници. Даласките вампири и техните човешки приятели бяха получили статут на мъченици, което идеално устройваше Стан, предполагам. Заглавието „Среднощно клане в Далас“ присъстваше масово из всички печатни издания и чудесно подхождаше на това чудовищно престъпление. Законодателната власт се чувстваше притисната да приеме редица закони, които едва ли някога щяха да бъдат приложени, но залъгваха надеждите на обществото; закони, поставящи недвижимата вампирска собственост под опеката на федералните власти; закони, позволяващи на вампирите да заемат определени държавни постове (въпреки че все още на никого не му беше хрумнала идеята за издигане на вампирска кандидатура в Сената). Един сенатор от Тексас дори направил предложение да бъде назначен вампир за изпълнител на смъртните присъди в щата. Цитирам сенатор Гарза: „Казват, че смъртта от ухапване на вампир е безболезнена, а и самият палач би вършил работата си с удоволствие“.
Само че аз имах възражение към сенатор Гарза. Дали ухапването ще е безболезнено, зависеше единствено от волята на вампира. Ако вампирът не омагьосаше жертвата си предварително, ухапването му (за разлика от нежното любовно гризване) болеше ужасно.
Отначало помислих, че сенатор Гарза има родствена връзка с Луна, но Сам ми каза, че името „Гарза“ е също толкова разпространено сред американците с мексикански корени, колкото и името „Смит“ сред американците от англосаксонски произход.
Сам дори не попита защо се интересувам. Това малко ме натъжи, защото бях свикнала да се чувствам по-специална за него. Но той изглеждаше много зает напоследък, както на работа, така и в свободното си време. Арлийн подозираше, че си има приятелка, макар че никой от нас не го беше виждал с момиче. Странна работа, откъдето и да го погледнеш. Опитах се да му разкажа за свръхсъществата от Далас, но той само се усмихна и побърза да си намери друго занимание.