След победата на нашите „Ястреби“ с 28:18 тълпата бавно тръгна към паркинга. Съгласих се да закарам Джей Би у тях. Яйцето изглеждаше поизтрезнял, но изпитах облекчение, когато зад волана седна Тара.
Джей Би живееше близо до центъра в къща близнак. Покани ме да вляза, но аз учтиво отказах. Прегърнах го и отново го посъветвах да се обади на доктор Зонтаг. Дявол да го вземе, така и не запомних малкото й име.
Той каза, че непременно ще го направи, но при Джей Би няма гаранция за нищо.
После трябваше да заредя колата на единствената денонощна бензиностанция, където си поприказвах надълго и нашироко с братовчеда на Арлийн — Дерик (смелчага, който не се страхуваше да поема нощните смени), и в крайна сметка, се прибрах у дома малко по-късно от предвиденото.
Отключих входната врата и от мрака изникна Бил. Улови безмълвно ръката ми, обърна ме към себе си и ме целуна. Притиснах вратата с гръб и успях да заключа, без да се отлепям от устните му. Бил ме поведе към дневната и ме обърна с лице към дивана. Вкопчих се с две ръце в тапицерията и — точно както си представях, — той смъкна панталона ми и рязко проникна в мен.
Нададох дрезгав стон, толкова мощен, че се изненадах сама от себе си. Бил също ръмжеше като животно. Не можех да обеля и дума. Ръцете му шаваха под пуловера ми; сутиенът ми излетя на пода, скъсан на две. Беше безмилостен. Едва не изгубих съзнание след първия оргазъм.
— Не! — изрева той, щом усети как омеквам и засили темпото. Започнах да хлипам. Бил разкъса пуловера ми и зъбите му одраскаха рамото ми. Нададе дълбок, ужасяващ рев и след няколко безкрайни секунди всичко свърши.
Дишах тежко, като след маратон. Бил трепереше целият. Обърна ме към себе си и взе да ближе малката дупчица на рамото ми. Когато кръвта спря да блика и раната започна да се затваря, той бавно свали всичките ми дрехи. После нежно ме целуна.
— Миришеш на него! — Не каза нищо друго, твърде зает да замени чуждия мирис със своя собствен.
После отидохме в спалнята и аз мислено се поздравих, че сутринта се бях сетила да сменя чаршафите. Но устните на Бил отново се впиха в моите и вече нищо друго не ме интересуваше.
Всичките ми съмнения се изпариха като дим. Бил не спеше с Порша Белфльор. Не знам защо се увърташе около нея, но във връзката им нямаше и помен от романтика.
Той плъзна ръцете си под гърба ми и силно ме притисна към себе си; жадно вдъхваше мириса ми, галеше бедрата ми, целуваше свивките на коленете ми. Опиянен от мен.
— Разтвори крака, Суки — прошепна той с дрезгавия си, хладен глас. Подчиних се и той отново проникна в мен, рязко и нетърпеливо, сякаш искаше да ми покаже кой е господарят.
— Бъди нежен — промълвих аз за пръв път тази вечер.
— Не мога. Толкова отдавна не съм те докосвал. Ще бъда нежен, но не сега — каза той и прокара език по шията ми. Вампирските му зъби одраскаха кожата ми. Усещах всичко едновременно — зъби, език, уста, пръсти, мъжкото му достойнство; сякаш с мен правеше любов не Бил, а Тазманийския дявол. Беше навсякъде и много бързаше.
Когато се срути отгоре ми, аз вече нямах сили. После се претърколи до мен и преметна единия си крак върху коленете ми, а ръката си — през гърдите ми.
— Добре ли си? — измърмори.
— Като след удар с глава в тухлена стена, но да, добре съм.
И двамата се унесохме в сън, ала Бил се събуди пръв; нощта за него тепърва започваше.
— Суки — прошепна той. — Скъпа. Събуди се.
— Ммм? — сънено измърках аз. За пръв път от седмици се пробуждах с мъглявото усещане, че светът е розов, но после бавно започнах да осъзнавам, че не е точно така. Отворих очи и срещнах втренчения поглед на Бил.
— Трябва да поговорим — каза той и нежно приглади косата ми зад ушите.
— Ами говори — отвърнах аз, вече напълно будна. За секса не съжалявах, но честно казано, нямах никакво желание да изясняваме отношенията си.
— В Далас малко се поувлякох — веднага започна той. — Ние, вампирите, сме ловци и винаги губим разсъдък, когато ни се предостави шанс за лесна плячка. Бяхме нападнати. Имахме право да нанесем ответен удар и да отмъстим за убитите.
— И да се върнете към времената на беззаконие?
— Но вампирите ловуват, Суки. Такива сме по природа — сериозно отвърна той. — Като леопардите. Като вълците. Ние не сме човеци, макар че ни се налага да се преструваме на такива, когато се опитваме да живеем с хората от… обществото ви. Понякога си спомняме, че и ние някога сме били хора. Но ние сме от друга раса… от друго тесто сме замесени.