— За едно лягане отгоре ми да се остави да го прострелят? Да бе, как пък не!
— Но е успял да те накара да погълнеш от кръвта му.
— Само една-две капки. Останалото изплюх — казах аз.
— Една-две капки от стар вампир като него са напълно достатъчни.
— Достатъчни за какво?
— Вече знае доста неща за теб.
— Какви неща? Размерът на роклята ми?
Бил се усмихна, но така, че тръпки да те побият.
— Не, ще знае как се чувстваш. Кога си ядосана, кога си в настроение за любов…
Свих рамене.
— И за какво ще му послужи тази информация?
— Може би не е толкова важно, но ти все пак си имай едно наум — предупреди ме Бил. Изглеждаше съвършено сериозен.
— Все още не мога да повярвам, че някой ще тръгне да спира куршум с тялото си само за да ме принуди да глътна капка от кръвта му. Пълен абсурд! Знаеш ли какво, струва ми се, че повдигна този въпрос не за друго, а за да спра да те разпитвам за Порша. Само че аз не съм приключила. Според мен Порша си мисли, че ако излиза с теб, някой ще я покани в онзи клуб. Щом няма нищо против да я чука вампир, значи ще бъде съгласна и на други работи. Така си мислят те — бързо добавих аз, щом видях изражението на Бил. — И Порша се надява, че като попадне в този клуб и поразпита наоколо, ще разбере кой е убил Лафайет и Анди ще се измъкне от тази каша.
— Доста заплетен сценарий.
— Можеш ли да го опровергаеш? — С гордост вмъкнах думата „опровергавам“ в смислено изречение. Фигурираше като дума на деня в календара ми.
— Честно казано, не мога — отвърна той и застина неподвижно. Очите му не мигаха, ръцете му се отпуснаха. И тъй като по принцип не му се налагаше да диша, тялото му изглеждаше в абсолютен покой.
Накрая мигна.
— По-добре да ми беше казала истината.
— А ти по-добре да не си спал с нея — отвърнах аз и най-после признах пред самата себе си, че дори мисълта за това ме заслепяваше от ревност.
— Вече се чудех кога най-после ще ме попиташ — тихо каза той. — Как ли пък няма да си легна с някого от семейство Белфльор! Не съм, а и тя не е имала никакво желание да спи с мен. Дори не успя да се престори, че ме желае. Порша изобщо не я бива като актриса. При всяка среща ме мъкнеше по разни места, на които било скрито тайното оръжие на Братството. Разправяше, че всеки техен симпатизант криел в дома си оръжие и боеприпаси.
— И ти защо й се връзваш?
— У нея има нещо, което те предразполага да й се довериш. А освен това исках да видя дали ще ревнуваш.
— Аха, ясно. И до какъв извод стигна?
— Стигнах до извода, че отсега нататък е по-добре да не припарваш до онзи кретен.
— Джей Би? Че аз съм му като сестра — отвърнах.
— Забравяш, че си пила от кръвта ми и винаги знам как точно се чувстваш — каза Бил. — А в случая чувствата ти не са точно сестрински.
— Тогава за какъв дявол съм в леглото с теб?
— Защото ме обичаш.
Засмях се и зарових лице в свивката на шията му.
— Скоро ще съмне — каза той. — Трябва да тръгвам.
— Разбира се.
Помогнах му да събере дрехите си.
— Да не забравя! Дължиш ми един пуловер и един сутиен. Два сутиена всъщност. Гейб скъса един, което влиза в графата „служебни разходи“.
— Ето защо си купих магазин за дамско облекло — намигна ми той. — Да късам дрехи на воля, когато ми се прииска.
Засмях се и отново си легнах. Можех да поспя още няколко часа. Все още се усмихвах, когато входната врата хлопна зад гърба му. Събудих се малко преди обед с такава лекота в сърцето, каквато отдавна не бях изпитвала. Запътих се към банята, напълних ваната с гореща вода и щом започнах да се мия, напипах нещо на ушите си. Погледнах се в огледалото над мивката. Топазените обеци. Беше ми ги сложил, докато съм спяла.
Усмихнах се. Последната дума все трябваше да е негова.
Още никой не знаеше за сдобряването ни и може би точно затова получих покана за клуба. Отначало се изненадах, но после осъзнах, че щом Порша се навърташе край Бил с надеждата да я забележат, логично беше да поканят мен преди нея.
За мое удивление (и погнуса), пратеникът се оказа Майк Спенсър — собственик на погребална агенция и следовател при смъртни случаи, — към когото не хранех особено топли чувства. Но все пак го познавах, откак се помнех, и винаги съм се държала учтиво с него; въпрос на навик, предполагам. Майк влезе в „Мерлот“ облечен в погребалните си одежди, защото идваше направо от дома на госпожа Касиди. Изглеждаше като професионален гробар — тъмен костюм, бяла риза, раирана вратовръзка в убити цветове и лъснати обувки, — за разлика от друг път, когато обикновено носеше каубойски ботуши с остър връх и тънки вратовръзки.