Съблякох служебната униформа и отворих гардероба. Когато ходехме по вампирски дела в Шривпорт, Бил много държеше да съм наконтена. Не можех да го разбера: хем не искаше някой друг да се усуква около мен, хем искаше да изглеждам една идея по-красива от обикновено, когато посещавахме „Вамптазия“ — вампирско заведение, обслужващо предимно туристи.
Мъже!
Не можах да измисля какво да облека, затова първо се пъхнах под душа. Мисълта за „Вамптазия“ винаги ме напрягаше. Барът се държеше от доста влиятелни вампири и веднага щом научиха за необичайния ми талант, аз се превърнах в желана придобивка за тях. Спаси ме единствено решителната намеса на Бил във вампирската им управленска структура. Постигнахме компромисно споразумение: аз запазвам работата и местожителството си, но в замяна на тази безопасност приемам задължението да се явявам при тях всеки път, когато имат нужда от телепатичните ми способности. Признавам, че в сравнение с предците си новото вампирско поколение бележеше завиден напредък в обноските си спрямо хората.
Горещата вода мигом стопи напрежението ми и аз блажено затворих очи под силната струя.
— Може ли да се присъединя?
— Дявол да те вземе, Бил! — изписках и се подпрях на стената с разтуптяно сърце.
— Извинявай, скъпа. Не ме ли чу да влизам?
— Не, по дяволите! Не можа ли да извикаш: „Скъпа, прибрах се“, или нещо подобно?
— Извинявай — повтори той с пресилена любезност. — Искаш ли да ти изтрия гърба?
— Не, благодаря — изсъсках аз. — Не съм в настроение.
Бил се ухили (за да видя, че вампирските му зъби са прибрани) и дръпна завесата на душа.
Когато излязох от банята благоприлично увита в хавлия, Бил лежеше на леглото ми. Носеше тъмносиня риза с дълъг ръкав, спортен панталон в цвят каки и чорапи в тон с ризата. Лъснатите му мокасини бяха прилежно подредени на килимчето пред нощното шкафче. Тъмнокестенявата му коса беше сресана назад, а дългите му бакенбарди изглеждаха доста старомодни.
Всъщност те не само изглеждаха, а си бяха автентични ретро бакенбарди, но едва ли някой си даваше сметка за това.
Бил има високо извити вежди и класически прав нос. Устата му е досущ като на гръцките статуи, които съм виждала само на снимка, разбира се. Умрял е няколко години след Гражданската война (или Войната на Северната агресия, както я наричаше баба ми).
— Какви са плановете за тази нощ? — попитах. — Работа или удоволствие?
— Всяка минута, прекарана с теб, е удоволствие — отвърна той.
— По каква причина отиваме в Шривпорт? — продължих да настоявам аз, все едно не бях чула уклончивия му отговор.
— Викат ни.
— Кой?
— Ерик, естествено.
След като кандидатства за поста „следовател на Район 5“ и го получи, Бил вече се намираше под ръководството — и протекцията — на Ерик. Което означаваше, че всеки, който се осмелеше да атакува Бил, щеше си има работа и с Ерик и че Ерик наследяваше цялата собственост на Бил. В това число и моя милост. Не бях във възторг, че ме разглеждаха като вещ от списъка с имущество на Бил, но можеше и да е по-зле.
Направих гримаса в огледалото.
— Суки, имаш договор с Ерик.
— Аха — признах. — Имам.
— Значи трябва да го спазваш.
— Точно това правя.
— Обуй си онези тесни джинси, които се връзват отстрани — предложи Бил.
Панталоните, за които говореше, бяха от някаква ластична материя и Бил много ги харесваше, най-вече заради ниската талия. Имах известни подозрения, че моят любим вампир тайно си фантазира за Бритни Спиърс. Но тъй като много добре знаех, че ми стоят страхотно, веднага ги нахлузих. Отгоре сложих синьо-бяла карирана блузка с къс ръкав, която бе с голямо деколте. С цел да подчертая свободолюбивата си същност (в крайна сметка, сама съм си господарка и Бил не бива да го забравя) вързах косата си високо на конска опашка. Омотах синя панделка около ластика и си сложих малко грим. Бил хвърляше тревожни погледи към часовника си, но аз не му обръщах внимание. Щом толкова държеше да се фука с мен пред приятелите си, щеше да се наложи да ме поизчака.
Най-после се качихме в колата и поехме на запад към Шривпорт.
— От днес започвам нов бизнес.