Майк беше поне двайсет години по-възрастен от мен, затова се изненадах, че направо дойде при мен, вместо да ме извика на масата си. Седеше сам, което само по себе си изглеждаше необичайно, особено за големец като него. Сервирах му хамбургер и бира и докато плащаше, съвсем небрежно каза:
— Суки, аз и още няколко души се събираме утре вечер в дома на Джен Фаулър и бихме искали да те поканим.
Добре че умея да контролирам изражението на лицето си. Едва не се олюлях от изненада. Веднага разбрах за какво става дума, но просто не ми се вярваше. Отворих уста и оттам излезе следното изречение:
— Като казвате „няколко души“, кого имате предвид, господин Спенсър?
— Защо просто не ме наричаш Майк, Суки? — Кимнах и се заслушах в мислите му. Мили боже! Какво?! — Ще дойдат и някои твои приятели. Яйцето, Тара, Порша. Семейство Хардауей.
Тара и Яйцето! На това му се вика изненада!
— И как протичат тези събирания? Както обикновено, с танци и пиене? — Във въпроса ми нямаше нищо необичайно. Много хора знаеха, че мога да чета мисли, но почти никой не ми вярваше, в това число и Майк, въпреки многобройните доказателства от моя страна.
— Ами, просто оставяме задръжките си пред входната врата. Решихме, че след като вече не си обвързана, може би ще ти е приятно да развееш коси с нас.
— Може и да дойда — казах аз без какъвто и да било ентусиазъм. Не исках да изглеждам заинтригувана. — Кога?
— В десет вечерта, утре.
— Благодаря за поканата — учтиво отвърнах аз и прибрах бакшиша си. Обмислях трескаво предложението му всяка свободна минута до края на смяната си.
Би ли помогнало с нещо отиването ми там? Можех ли да науча подробности, които да разплетат мистерията около смъртта на Лафайет? Не харесвах особено Анди Белфльор, а от известно време съвсем не понасях сестра му, но изобщо нямаше да е честно, ако Анди получеше присъда за чуждо престъпление. От друга страна, едва ли някой от присъстващите щеше да ме почувства толкова близка, че да седне да ми разправя дълбоко погребани тайни, и то от първия път. А идеята да се превърна в редовен посетител изобщо не ми се нравеше. Та аз не знаех дали ще успея да понеса дори едно събиране. Нямах и капчица желание да гледам как съседите и приятелите ми „развяват коси“. И не само коси, а каквото и да било друго.
— Какво има, Суки? — Гласът на Сам прозвуча съвсем близо до ухото ми и аз подскочих от изненада.
Погледнах го и изведнъж ми се прииска да можех да го попитам какво мисли. Сам беше не само силен и ловък, но и много умен. Счетоводство, поръчки, поддръжка, планиране — всичко лежеше на неговите плещи и той се справяше великолепно. Един независим мъж, на когото имах пълно доверие.
— Мисля си за разни дреболии — отвърнах. — Какво ново при теб, Сам?
— Снощи получих много интересно телефонно обаждане, Суки.
— От кого?
— Една гръмогласна жена от Далас.
— Сериозно? — Усетих как устните ми се разтягат в усмивка, но съвсем истинска, а не като озъбването, с което обикновено прикривам нервността си. — Тази жена да не би случайно да е от мексикански произход?
— Май да. Спомена и за теб.
— Бъбривка.
— Има доста приятели.
— Приятели, каквито и ти не би отказал, така ли?
— Аз вече си имам добри приятели — каза Сам и леко стисна ръката ми. — Но винаги е приятно да се запознаеш с човек, който споделя твоите интереси.
— Е, ще ходиш ли в Далас?
— Може и да отида. Междувременно ме свърза с някои хора в Ръстън, които също…
Си сменят облика по пълнолуние, довърших наум вместо него.
— Но как те е открила? Аз нарочно не й казах името ти, защото нямах представа как би реагирал.
— Проследила е теб — отвърна Сам. — И е разбрала кой е шефът ти с помощта на местни… хора.
— Досега не си ли имал вземане-даване с тях?
— Допреди да ми разкажеш за менадата — каза Сам, — изобщо не осъзнавах колко много неща са ми били неизвестни.
— Сам, да не би да излизаш с менадата?
— Прекарах няколко вечери с нея в гората, да. И като Сам, и в другия си облик.