— Но тя е ужасно зла! — възкликнах аз, без много да му мисля.
Сам видимо се напрегна.
— Тя е свръхестествено същество, също като мен — хладно отвърна той. — Не е нито зла, нито добра. Приемам я такава, каквато е.
— Глупости! — Не можех да повярвам, че това го казваше Сам. — Мъти ти мозъка, защото иска нещо от теб. — Не мога да отрека, че менадата изглеждаше много красива, ако не ти пречат кървавите петна, разбира се. А свръхсъщество като Сам не би се стреснало от тях. — О…! — възкликнах аз, обзета от внезапно прозрение. Не можех ясно да чета мислите му поради свръхестествената му същност, но чудесно усещах емоционалното му състояние, в което се преплитаха смущение, негодувание и сексуална възбуда.
— О… — повторих сковано аз. — Извинявай, Сам. Не исках да говоря лоши неща за някого, с когото… с когото… ъъъ… — не можех да кажа „се чукаш“, колкото и уместно да ми се струваше, затова неуверено добавих: — … ти е приятно да се виждаш. Сигурно е чудесна, ако човек я опознае отблизо. Вероятно реалната ми преценка за нея е леко замъглена от факта, че разпори гърба ми до кокал. Ще се опитам да се преборя с предубежденията си и да бъда малко по-толерантна — казах аз и отидох да събера поръчките си, а Сам остана на мястото си като втрещен.
Оставих съобщение на телефонния секретар на Бил. Нямах представа какви намерения имаше спрямо Порша, пък и не бях сигурна дали някой няма да го чуе преди него, затова казах само: „Бил, поканена съм на онова парти утре вечер. Как мислиш, да отида ли, или не?“. Не казах името си, все пак Бил добре познаваше гласа ми. Представих си как Порша му оставя подобно съобщение и позеленях от ревност.
Прибрах се вкъщи с надеждата, че Бил отново ме дебне в еротична засада, но и дворът, и къщата тънеха в тишина. Посрещна ме мигащата лампичка на телефонния секретар и сърцето ми трепна от вълнение.
— Суки — прозвуча спокойният глас на Бил, — стой далече от гората. Менадата е останала недоволна от лептата ни. Ерик ще дойде в Бон Темпс утре вечер, за да преговаря с нея. Може да ти се обади. Другите… хора… от Далас… онези, които ти помогнаха, искат огромна компенсация от даласките вампири и поради това се налага да отида там, за да се срещна с тях и със Стан. Знаеш къде ще отседна.
Гадост! Бил щеше да е извън града и нямаше как да му се обадя. Защо пък да нямаше? Беше един часът сутринта. Набрах телефонния номер на рецепцията в „Тихият пристан“. Бил още го нямаше, но ковчегът му (или както го нарече пиколото — „багажът“ му) бил качен в стаята. Оставих съобщение, което формулирах много внимателно, така че никой друг да не го разбере.
Чувствах се капнала от умора, тъй като почти не бях спала предишната нощ, но нямах никакво намерение да ходя сама на утрешното парти. Въздъхнах дълбоко и набрах номера на „Вамптазия“, вампирския бар в Шривпорт.
— Вие се свързахте с „Вамптазия“, където мъртвите се връщат към живота всяка нощ — разнесе се запис с гласа на Пам, съсобственичка на бара. — Ако желаете да получите информация за работното време, натиснете „едно“. За резервации натиснете „две“. За да говорите с жив човек или мъртъв вампир, натиснете „три“. А ако звъните, за да оставите някакво глупаво или обидно съобщение, да знаете, че ще ви открием, където и да сте. Натиснах „три“.
— „Вамптазия“. — Пам звучеше отегчена до смърт.
— Здрасти — казах аз възможно най-звънливо. — Обажда се Суки. Ерик там ли е?
— Омайва тълпата — отвърна Пам. Това означаваше, че Ерик седи на някой стол в бара и си придава застрашителен вид. Бил твърдеше, че някои вампири имали договорни отношения с „Вамптазия“ и идвали в бара няколко пъти седмично за определен период от време, за да привличат посетители. Ерик присъстваше там почти всяка вечер в качеството си на собственик. В града имаше и друг бар, който вампирите посещаваха по собствено желание, но там човешки крак не стъпваше. Представа нямах къде се намира, но честно казано, не исках и да знам, защото се бях нагледала на барове.
— А мога ли да те помоля да му занесеш слушалката, Пам?
— Ами, добре — неохотно отвърна тя. — Чувам, че добре сте си прекарали в Далас… — каза тя, докато вървеше. Не чувах стъпките й, но шумът наоколо й се променяше.
— Просто незабравимо!
— Как ти се стори Стан Дейвис?
Хммм.
— Единствен и неповторим.
— Много харесвам такива странни на вид мъже.
Добре че Пам не можеше да види изненаданата ми физиономия. Изобщо не предполагах, че харесва мъже.