— Бил знае ли, че се опитваш да спасиш един Белфльор?
— Защо питаш?
— Знаеш, че Бил ненавижда тази фамилия — рече Ерик, сякаш това беше най-разпространената информация в цяла Луизиана.
— Не — казах. — Нямах никаква представа за това. — Седнах на стола до леглото си и вперих поглед в Ерик. — Защо?
— На този въпрос трябва да ти отговори Бил, Суки. И това е единствената причина за отиването ни, така ли? Не ми прилагаш някоя хитрост, за да ме замъкнеш в леглото си?
— Не съм чак толкова хитра, Ерик.
— Много се лъжеш, Суки — отвърна Ерик и се усмихна лъчезарно.
Веднага си спомних предупреждението на Бил, че Ерик знае какво точно чувствам. Нима беше наясно с неща, които аз все още не знаех?
— Чуй ме, Ерик — започнах аз, докато излизахме през входната врата. После спрях на верандата и се замислих как точно да формулирам онова, което исках да му кажа.
Той стоеше и чакаше. Беше облачно и гората около къщата изглеждаше мрачна и заплашителна. Или може би просто така ми се струваше, защото отивах на противно за мен мероприятие. Предстоеше ми да науча неизвестни неща за познати хора, а нямах никакво желание да го правя. Струваше ми се глупаво да търся точно онази информация, която цял живот се бях старала да блокирам. Но в същото време изпитвах и нещо като граждански дълг към Анди Белфльор и исках истината да възтържествува; освен това изпитвах някакво странно уважение към Порша Белфльор за това, че възнамеряваше да се подложи на подобно унижение заради брат си. За мен си оставаше загадка как една жена би могла да изпитва отвращение към Бил, но щом той твърдеше, че тя се бои от него, значи това беше чистата истина. Аз също се боях да надникна в главите на хора, които познавах, откак се помня, но нямах друг избор.
— Не позволявай да ми се случи нищо лошо, чу ли? — направо казах аз, без много да му мисля. — Нямам никакво намерение да интимнича с когото и да било от присъстващите. Но все пак си имам едно наум и допускам, че някой може да отиде твърде далеч. Колкото и да е силно желанието ми да открия убиеца на Лафайет, по своя воля няма да си легна с никого от тези хора.
От това се страхувах най-много; че някой зъбец от веригата ще се счупи, че някой предпазител ще откаже и аз ще се озова в ролята на жертва. Като дете ми се случи нещо подобно; нещо срамно и унизително, което не можех да предотвратя. По-скоро бих умряла, отколкото да го преживея отново. Именно затова се съпротивлявах толкова отчаяно на Гейб и изпитах облекчение, когато Годфри го уби.
— Нима ми имаш доверие? — Ерик звучеше изненадан.
— Да.
— Това е… лудост, Суки.
— Не мисля. — Представа нямах откъде се взе тази моя увереност, но точно така се чувствах. Облякох дългия топъл пуловер, който носех със себе си.
Ерик поклати русата си глава, стегна колана на шлифера си и отвори вратата на червения си „Корвет“. Да, отивах на оргия, и то в луксозен автомобил.
Обясних му откъде да мине за „Мимоза Лейк“, а докато пътувахме (или по-точно летяхме) по тесния път, му разказах в общи линии за предходните събития. Ерик шофираше с онзи безразсъден устрем, присъщ единствено на безсмъртните.
— Не забравяй все пак, че съм смъртна — обадих се аз на един от завоите, който взехме с такава скорост, че косата ми настръхна от ужас.
— Да, знам, и често си мисля за това — каза той, без да отделя поглед от пътя.
Не знаех какво да му отговоря, затова започнах да си мисля за приятни неща. Като например за гореща вана с Бил. Или за тлъстия чек, който щях да получа от Ерик за свършената работа в Далас. Или за това, че от няколко месеца Джейсън излизаше с една и съща жена и може би най-после изпитваше сериозни чувства (или просто девойките в Бон Темпс и околностите се бяха изчерпали). Освен това нощта бе красива и хладна, а аз се возех в разкошен автомобил.
— Усмихваш се — каза Ерик. — Щастлива ли си?
— Да.
— Всичко ще бъде наред.
— Благодаря. Вярвам ти.
Посочих към малката табела с надпис „Фаулър“, зад която се криеше черен път, почти незабележим между гъстите храсти. Завихме по набраздена, чакълеста алея, спускаща се право надолу по стръмния склон. Колата заподскача по дълбоките коловози и Ерик смръщи вежди. Върху отъпканата пръст пред хижата бяха паркирани четири автомобила. През отворените прозорци нахлуваше хладният нощен въздух, но зад спуснатите транспаранти не се виждаше нищо. Отвътре се чуваше глъчка. Внезапно изгубих всякакво желание да влизам в тази къща…