— Никога не бих застрелял куче — отвърна той, дълбоко възмутен.
— Но мен — да! — горчиво въздъхнах аз. Кучето изникна от мрака и спря до нас. Чудех се какво ли бе намислил Сам. Дали запазваше човешкия си разум, когато се превръщаше в коли? Завъртях очи към пистолета, а Сам проследи погледа ми. Но дали ме разбра, не можех да преценя.
Кучето впери очи в пистолета и взе да ръмжи с оголени зъби.
— Назад, куче! Чиба! — извика Анди.
Ако успеех да задържа Анди неподвижен за около минута, вампирите щяха да го хванат. Опитах се мислено да разиграя последователността на движенията. Първо хващам пистолета му с две ръце и го вдигам нагоре. После… Но ако Анди продължаваше да ме държи по този начин, изобщо нямаше да е лесно.
— Не, по дяволите… — изруга Бил. Погледнах го и се стреснах. Очите му втренчено гледаха някъде зад гърба на Анди.
— Охо, я да видим кого държат тук като малко лисиче! — обади се познат глас.
Само това ми липсваше!
— Пощенското ми гълъбче! — Менадата заобиколи Анди и застана от дясната му страна. Тази вечер изглеждаше чиста и не носеше никакви дрехи.
Очевидно виковете на Анди бяха прекъснали любовната й среща със Сам. Сплъстената й черна коса се спускаше чак до бедрата й. Не изглеждаше измръзнала. Всички останали (с изключение на вампирите) вече потраквахме със зъби. Бяхме се наконтили като за оргия, а не като за поход в планината.
— Здравей, гълъбче — поздрави ме менадата. — Предишния път съм забравила да ти се представя, както ми припомни моят кучешки приятел. Казвам се Калисто.
— Здравейте, госпожице Калисто — отвърнах аз. Можех и да й кимна, ако Анди не ме стискаше толкова силно.
— Кой е този отчаян смелчага? — попита Калисто и пристъпи още по-близо.
Нямах никаква представа какво точно правеше Анди, но всички на верандата изглеждаха уплашени до смърт. С изключение на Ерик и Бил. Двамата стояха встрани от хората, което не предвещаваше нищо добро.
— Това е Анди Белфльор — изхриптях. — Човекът има проблем.
Менадата направи още една крачка към нас и мен ме побиха тръпки.
— За пръв път през живота си виждаш такава като мен, нали? — обърна се тя към Анди.
— Да — отвърна той. Звучеше като омагьосан.
— Красива ли съм?
— Да — каза той без никакво колебание.
— Заслужавам ли лепта?
— Да — отвърна той.
— Обожавам пиянството, а ти си много пиян — засмя се Калисто. — Обичам плътските удоволствия, а тези хора преливат от похот. Това място ми допада.
— Ами… хубаво — колебливо рече Анди. — Но един от тях е убиец и аз трябва да разбера кой е.
— Не е само един — измърморих аз. Анди отново ме раздруса, сякаш за да ми припомни кой командва парада. Започваше да ми писва.
Менадата се протегна и нежно погали лицето ми. Ръката й миришеше на пръст и вино.
— Ти не си пияна.
— Не съм.
— И не си участвала в плътските забавления.
— Още не е късно — отвърнах.
Тя се засмя. Смехът й беше писклив и рязък. И много продължителен.
Анди отслаби хватката си. Близостта на менадата го караше да губи почва под краката си. Не знам как изглеждаше тя в очите на хората от верандата, но Анди със сигурност виждаше едно загадъчно същество от мрака. Изведнъж полицаят ме пусна. Просто ей така.
— Ей, новото момиче! — извика Майк Спенсър. — Ела тук да те видим отблизо.
Дийн ме събори на земята и радостно взе да ме ближе по лицето. Менадата плъзна ръка през кръста на Анди, а той премести пистолета в лявата си длан, за да й върне жеста.
— Е, какво искаше да знаеш? — попита го тя. Гласът й звучеше спокойно и разумно. Небрежно размахваше дългата пръчка с пискюл в единия край. Въпросното нещо се наричаше тире (попрочетох това-онова за менадите в енциклопедията и вече можех да умра образована).
— Един от тези хора е убил мъж на име Лафайет и аз искам да разбера кой е — каза Анди с пиянска решителност.
— Естествено, че искаш, скъпи мой! — напевно отвърна менадата. — Искаш ли да ти помогна?
— Моля те — проплака той.
— Добре. — Тя огледа внимателно групичката и посочи с пръст Яйцето. Тара го улови за ръката в опит да го задържи, но той изтича по стълбите и забърза към менадата, усмихвайки се глуповато.
— Ти момиче ли си? — попита Яйцето.
— Не, дори и според най-развинтената фантазия — отвърна Калисто. — Доста вино си изпил — отбеляза тя и го докосна с жезъла.