— Дали няма да се намери някое одеяло вътре? — обърнах се аз към Сам и той веднага изтича към къщата. След минута се върна и ни наметна с чисто одеяло. Интересно ми беше да го огледам както отзад, така и отпред, не мога да си кривя душата.
— Май няма да се мре тази вечер — измърморих.
— Какви ги приказваш? — попита Сам. Не изглеждаше особено изненадан от тазвечерните събития.
Нямаше как да му призная, че съм била впечатлена от голия му задник, затова побързах да сменя темата:
— Как са Яйцето и Анди?
— Все едно слушам радио — каза Тара ни в клин, ни в ръкав и започна да се кикоти. Тръпки ме побиха от гласа й.
— Още стърчат там, където тя ги остави — уведоми ни Сам. — Стоят и зяпат в една точка.
— Стоят… и зяпат… — затананика Тара мелодия на Елтън Джон.
Ерик се засмя.
Двамата с Бил тъкмо щяха да палят огъня и дойдоха при нас, за да направим последни уточнения.
— Ти с коя кола дойде, Тара? — попита Бил.
— Охо! Вампир! — каза тя. — Ти си приятелчето на Суки, нали? Я ми кажи какво правеше на стадиона с онази кучка Порша Белфльор?
— Става все по-забавно — отвърна Ерик и й се усмихна снизходително, като на безпомощно кутре.
— С коя кола дойде? — повтори въпроса си Бил. — Ако в главата ти е останал някакъв мозък, сега е моментът да го използваш.
— Дойдох с бялото „Камаро“ — отвърна тя, вече по-сериозно. — Ще се прибера с него. Май ще е по-добре да не шофирам. Сам?
— Аз ще те закарам, няма проблем. Бил, имаш ли нужда от мен тук?
— Мисля, че двамата с Ерик ще се справим. Ще вземеш ли и този кльощавия?
— Яйцето ли? Ще го взема.
Тара ме целуна по бузата и се запъти към колата.
— Ключовете са на таблото — извика тя.
— А къде е дамската ти чанта?
Полицаите със сигурност щяха да се изненадат, ако откриеха чантата на Тара насред купчина трупове.
— О!… Забравих я в къщата.
Погледнах безмълвно към Бил и той отиде да я донесе. Върна се с огромна дамска чанта, в която имаше достатъчно място не само за козметика и дреболии, но и за комплект резервни дрехи.
— Тази ли е?
— Да, благодаря — отвърна Тара и внимателно я пое от него, сякаш се страхуваше да не би да докосне пръстите му. В началото на вечерта не изглеждаше толкова придирчива, помислих си аз. Ерик носеше Яйцето към колата й.
— Няма да помни нищо от случилото се — каза той на Тара, докато Сам му отваряше вратата, за да сложи Яйцето на задната седалка.
— Как му завиждам… — Лицето й изглеждаше обтегнато от тежестта на спомена за случилото се тази нощ. — Иска ми се никога да не бях видяла тази твар, която и да е тя. Ако можех да върна времето назад, кракът ми нямаше да стъпи тук! Изобщо не исках да се занимавам с това, но дойдох заради него. — Тя кимна към задната седалка на колата. — Но не си струваше. Нито заради него, нито заради когото и да било.
— Мога да залича и твоите спомени — безцеремонно предложи Ерик.
— Не — отвърна тя. — Искам да запомня поне част от това. Не искам да се избавям от този товар, за да ми служи за урок. — Тара звучеше двайсет години по-възрастна. Понякога се случва така, че порастваме за миг на мен ми се случи, когато на седем години загубих родителите си. На Тара — тази нощ.
— Но всички те са мъртви. Всички, освен мен, Яйцето и Анди. Не се ли страхувате, че ще се разприказваме? И нас ли ще убиете?
Ерик и Бил се спогледаха.
— Чуй ме, Тара! — Ерик пристъпи към нея и Тара направи грешката да погледне нагоре. Очите й застинаха, вперени в неговите, и Ерик започна да изтрива спомените й от нощта. Нямах сили да протестирам, не че щях да успея да променя нещо. Тара нямаше да помни нищо. Надявах се никога да не повтори грешката, която едва не погуби живота й.
Сам (обут в панталоните на Яйцето) помогна на Тара да се качи в колата и потегли към града. Бил започна да подготвя къщата за предстоящия пожар. Ерик очевидно броеше остатъците от труповете, за да се увери, че няма липсващи части, които да събудят подозрения при разследването. После прекоси двора, за да провери как е Анди.
— Ерик, защо Бил изпитва такава ненавист към семейство Белфльор? — отново попитах аз.