— Имаш рожден ден! — изтърсих аз възможно най-голямата глупост. За пръв път ми минаваше през ум, че Бил може да има рожден ден.
— Бях вторият син в семейството — каза той. — И единственият, който успя да порасне.
Спомних си, че Робърт, по-големият брат на Бил, бе починал на дванайсетгодишна възраст, а други две бебета — няколко месеца след раждането си. А тук, под пръстите на Бил, бе записано всяко раждане и всяка смърт.
— Сара, сестра ми, умря бездетна. — И това си спомнях. — Годеникът й загина във войната, съвсем млад. Всички млади мъже умряха по време на войната. Оцелях единствено аз, за да умра по-късно. Това е датата на смъртта ми, поне според семейството ми. Написана е с почерка на Сара.
Здраво стисках устни, за да не издам и звук. Гласът на Бил и начинът, по който докосваше Библията, ме караха да изпитвам дълбока тъга. Очите ми плувнаха в сълзи.
— Това е името на съпругата ми — каза той още по-тихо.
Наведох се да прочета. Карълайн Изабел Холидей. Стаята внезапно се завъртя пред очите ми. Нима беше възможно?
— Имахме и деца — добави той. — Имахме три деца.
И техните имена бяха там. Томас Чарлз Комптън, р. 1859 г. Значи съпругата му е забременяла веднага след сватбата им.
А аз никога нямаше да имам бебе от Бил.
Сара Изабел Комптън, р. 1861 г. Кръстена на леля си, сестрата на Бил. Родена по времето, когато Бил е заминал на фронта. Лий Дейвис Комптън, р. 1866 г. Роден след завръщането на Бил у дома. Починал през 1867 г. — написано с друг почерк.
— В онези години децата мряха като мухи — прошепна Бил. — След войната бяхме толкова бедни, че… нямаше никакви лекарства.
Искаше ми се да изляза от кухнята и да избавя Бил от тъжното си хлипане, но осъзнах, че щом той намира сили за тези мъчителни спомени, трябва да го направя и аз.
— А другите две деца? — попитах.
— Те оцеляха — отвърна той и напрежението по лицето му леко се разсея. — Но аз не се задържах дълго край тях. Том бе само на девет, когато умрях, а Сара — на седем. Сара имаше руси коси, като майка си. — По устните му пробяга усмивка. За пръв път се усмихваше така. Изглеждаше почти като човек. Сякаш в кухнята ми седеше някой друг, а не Бил, вампирът, с когото се бях любила допреди по-малко от час. Извадих една салфетка от кутията и избърсах сълзите си. Бил също плачеше, затова безмълвно подадох една и на него. Той изненадано я погледна, сякаш очакваше да види нещо различно — може би носна кърпа с монограм? Попи сълзите си и салфетката стана розова.
— Така и не разбрах какво е станало с тях — поклати глава той. — Загърбих всичко. Не се върнах нито веднъж, докато съществуваше каквато и да било възможност да са живи. Щеше да е твърде непоносимо за мен. — Погледът му се плъзна надолу по страницата.
— Джеси Томпсън, от която получих къщата, е последната ми пряка потомка — каза Бил. — Майчината ми линия също се е заличила с годините, докато накрая са останали само Лаудермилк, които се явяват единствените ми далечни родственици. Но Джеси действително е потомка на сина ми Том, а Сара, доколкото ми е известно, се е омъжила през 1881 г. Имала е четири деца, но едното от тях починало при раждането.
Вече нямах сили дори да го гледам и обърнах глава към прозореца. Навън валеше. Баба обожаваше тенекиения си покрив и когато се наложи да го поправим, така и не сложихме керемиди, а нови ламаринени листи. Барабаненето на дъжда бе един от най-приятните и успокояващи звуци, които познавах. Но не и тази нощ.
— Виж, Суки — каза Бил и посочи с пръст едно от имената. — Дъщерята на моята Сара, кръстена Карълайн, като баба си, се е омъжила за един от братовчедите си, Матю Филипс Холидей. Нейното второ дете се е казвало Карълайн Холидей. — Лицето му грееше от вълнение.
— Значи старата госпожа Белфльор е твоя праправнучка.
— Да — отвърна той и поклати глава, сякаш сам не можеше да повярва.
— Тоест Анди… — продължих аз, макар че мозъкът ми не го побираше, — е твой… господи… прапраправнук. А Порша…
— Да — каза той, вече не толкова усмихнат. Нямах представа какво да кажа, затова — като никога — просто замълчах. Минута по-късно ме сполетя усещането, че най-добре би било да се изпаря, затова се опитах да се промъкна покрай него, за да изляза от тясната кухня.
— Имат ли нужда от нещо? — попита той и ме улови за китката.
Добре. Няма да се изпарявам.
— Имат нужда от пари — отвърнах незабавно. — Не можеш да разрешиш личните им проблеми, но е факт, че са бедни като църковни мишки. Старата госпожа Белфльор категорично отказва да продаде къщата, а имотът е огромен и поглъща всичките им доходи.