— Толкова ли е горда?
— Не си ли личи по тона й? Нали чу съобщението? — казах аз и го погледнах изпод вежди. — Очевидно се предава по наследство.
Сега, когато вече знаеше, че може да помогне с нещо на наследниците си, на Бил му стана някак по-леко. Знаех, че поне няколко дни ще мисли само за това, и нямах намерение да му се сърдя. Но ако решеше да поеме грижата за Анди и Порша като свое постоянно задължение, едва ли щях да го приема безропотно.
— А защо досега изпитваше неприязън към името Белфльор? — попитах аз и сама се изненадах от въпроса си.
— Нали си спомняш, че веднъж говорих за войната в клуба на баба ти, „Потомците на геройски загиналите“?
— Да, разбира се.
— Тогава разказах историята за ранения войник, който викаше за помощ, сещаш ли се?… И как приятелят ми, Толивър Хъмфрис, се опита да го спаси?
Кимнах.
— Толивър загина тогава — мрачно каза Бил. — А раненият войник продължаваше да вика за помощ дори след смъртта му. През нощта все пак успяхме да го измъкнем. Казваше се Джебедая Белфльор. Седемнайсетгодишен.
— Господи! И до ден-днешен не си знаел нищо друго за рода Белфльор?
Бил кимна.
Искаше ми се да кажа нещо, което да подхожда за случая. Нещо важно и сериозно… за кръговрата на живота, за подвига и саможертвата.
Така и не измислих нищо, затова направих още един опит да изляза. Бил хвана ръката ми и ме придърпа към себе си.
— Благодаря ти, Суки.
Това беше последното нещо, което очаквах да каже.
— Защо?
— Защото ме накара да направя нещо добро, без да очаквам отплата.
— Бил, как бих могла да те накарам да направиш каквото и да било?
— Накара ме да мисля като човек… накара ме да се почувствам така, сякаш все още съм жив.
— Но доброто, което правиш, идва от самия теб, а не от мен.
— Аз съм вампир, Суки. И то от векове. А човек съм бил съвсем за кратко. Неведнъж съм те разстройвал. Честно казано, понякога изобщо не те разбирам, защото отдавна вече не съм човек и невинаги ми е приятно да си припомням какво е да си човек. Има моменти, в които изобщо не искам да се сещам за това.
Думите му ме стиснаха за гърлото.
— Не знам дали греша, или съм права, но не бих могла да постъпя иначе — казах аз. — Щях да съм много нещастна, ако те нямаше в живота ми.
— Ако нещо се случи с мен — каза Бил, — трябва да отидеш при Ерик.
— Не го казваш за пръв път — отвърнах. — Ако нещо се случи с теб, не е нужно да ходя при когото и да било. Аз съм голям човек. Знам какво искам и как трябва да постъпвам. Ти просто гледай да не ти се случи нищо.
— Тепърва ни предстоят големи неприятности от страна на Братството — каза Бил. — Ответните ни действия може да се окажат опасни за теб като човек. Да не говорим за рисковете, които крие работата ти. — Едва ли имаше предвид обслужването на клиенти в „Мерлот“.
— Ще говорим за това, като му дойде времето — отвърнах аз и се настаних в скута му; истинско удоволствие, тъй като той все още беше гол-голеничък. Не мога да кажа, че животът ми преливаше от удоволствия, преди да срещна Бил. А сега всеки ден криеше приятни изненади.
Дъждът продължаваше да барабани по ламаринения покрив, а в уютната малка кухня, потопена в мека светлина и изпълнена с аромат на прясно кафе и шоколадова торта, аз за пръв път усетих човешка топлина между мен и моя вампир.
А може би не трябва да се заблуждавам, размишлявах аз, притискайки го към себе си. Тази нощ Бил действително изглеждаше по човешки уязвим. Но нямаше как да не забележа, че докато се любехме върху гладките чаршафи, кожата му сияеше в мрака с онази прекрасна, неземна светлина.
Също като моята.