— Казах, че там има само чайки. Армията вече не използва крепостите. Няколко пиратски радиостанции се бяха установили в тях през шейсетте. Имаше една тук, долу в Ред Сандс и при устието на Темза. Но повечето са демонтирани или са рухнали още преди години. Преди доста време се говореше, че тази ще я превръщат в хотел, но така и не се стигна дотам… — Лънди поклати глава при мисълта за подобна глупост. — Не съм изненадан, да знаеш. Не бих искал да отседна на такова място.
Аз също, но вече почти бяхме стигнали Бароус и след този опит се отказах от разговорите. Когато лодката намали оборотите и забави ход, настъпи благословена тишина. Вече можеше да се чуе и воят от перката на хеликоптера. Въртеше се над нас, а лампичките му примигваха, докато стоеше на позиция над трупа.
Сержантът от Морския корпус вкара лодката между дюните. Издигаха се наоколо като малки острови, а вълните ближеха гладките им брегове. Не след дълго прииждащата вода щеше да ги покрие изцяло и вече разбирах какво имаше предвид Лънди с твърдението, че Бароус прави естуара на практика непроходим. Достатъчно трудно беше да се маневрира между дюните дори когато се виждаха над повърхността. Скрити от високия прилив, щяха да са сериозна опасност.
Вече се намирахме точно под хеликоптера. Тътенът от перките му беше оглушителен, отблъскваше ни и изравняваше водната повърхност.
— Ето го.
Лънди сочеше нещо пред нас, но заради едрите му рамене не виждах какво е. Лодката намали още повече и се завъртя странично. Така видях трупа за първи път. Отливът го бе оставил полегнал на тинестия склон на една дюна — просмукана с вода купчина дрехи, превита в покой, какъвто само неодушевеното и мъртвото може да постигне. Лежеше по лице, с глава най-близо до водата и крака, изкривени нагоре по брега, под ъгъл спрямо нас. Пред очите ми една чайка кацна наблизо, но изгуби интерес още след първия подскок към тялото.
Вече знаех, че смъртта не е настъпила скоро.
Лънди заговори по радиостанцията и вдигна ръка да даде знак на хеликоптера, който се издигна и се оттегли. Инерцията ни тласна напред, щом изключиха двигателя, а във внезапната тишина се чу стържене от заораването в пясъка. Съсредоточен върху тялото, понечих да се прехвърля през борда. Брегът ми изглеждаше напълно солиден, но имаше неравната, зърнеста консистенция на мокър цимент. Почти изгубих равновесие, кракът ми потъна чак до коляното.
— По-полека! — обади се Лънди и ме хвана за ръката. — Най-добре почакай да извадим плочите за стъпване. Ще трябва да се пазиш, иначе това чудо може да те глътне до кръста.
— Благодаря — смотолевих засрамено. Издърпах си крака — добре, че бях сложил рибарския гащеризон, а не ботуши. Вече разбирах защо полицията не иска да сваля хора от хеликоптера. Щеше да е невъзможно да се прибере трупът по този начин, без някой да затъне.
Полицаите от бреговата охрана започнаха да разпределят плочите за стъпване на брега и проправиха пътека към трупа. Металните листове потъваха под тежестта ни, а покрай ръбовете им бликаше вода. Скоро станаха хлъзгави и мокри, но пак беше по-добре, отколкото да се ходи по мокрия пясък.
Изостанах, докато екипът работеше, и обърнах внимание на безсилно разкривените крайници на трупа. Отливът го бе захвърлил с лицето надолу — в същото положение, в което е плавал по водата. Беше облечен в дълъг тъмен шлифер от памук с восъчно покритие или друг твърд материал, сплъстен от кал и издут от все още задържания отдолу въздух. Едната ръка беше до хълбока, а другата — преметната върху главата, очевидно от вълните.
Дланите и стъпалата липсваха.
— Ще ми се да го погледна, преди да го преместим — казах на Лънди, когато полицаите приключиха с поставянето на плочите.
Той кимна.
— Ще трябва да си бързичък. След още няколко минути всичко ще е под вода.
Прав беше. Въпреки предишното му предупреждение се изненадвах колко бързо нахлува приливът. Вълните вече пълзяха по петите ни — за времето, нужно да се поставят плочите, нивото на водата се движеше в крак с нас и сега достигаше до средата на дюната.
Отправих се към тялото, като внимавах да не се подхлъзна по калните плочи. Находката изглеждаше като захвърлен и изоставен отпадък. Една чайка кацна наблизо и остави във влажния пясък стъпки, подобни на стрели. Подскочи във въздуха и отлетя, като грачеше сърдито, стресната от приближаването ми. Още няколко чайки кръжаха над главите ни в небето с цвят на цинк, но — също като онази, която видях по-рано, никоя не обръщаше внимание на тялото. Това говореше много за състоянието му. Щом дори лакоми мършояди като чайките не показваха особен интерес към него, явно беше силно разложено.