Той се облегна отново и ме остави да обмисля казаното. Лео Вилиърс бе в неизвестност поне от четири седмици, най-вероятно от почти шест. Премислих състоянието на току-що видяното тяло и вероятните фактори, които биха могли да го засегнат при дрейф в естуарните води. Беше подложено на температурни промени и набези на мършояди — както водни, така и летящи. Освен това му влияеха застоялата вода и отливите, които са го оставяли на сухо, на милостта на вятъра и климата.
Размислите ми бяха прекъснати от слънцето, грейнало през процеп в изтънелите облаци. То обсипа неравната повърхност на естуара с ярки точици и внезапно от брега засия блясък, все едно слънцето се отразява в нещо — бутилка или парче стъкло. После облаците се скупчиха и блясъкът угасна.
4
При стридоловната база ни чакаше цял комитет по посрещането. Докато приближавахме, видях, че към полицаите, които оставихме на брега, са се присъединили още няколко души. Единият носеше дебел син предпазен гащеризон, затова предположих, че е патологът, споменат от Лънди. Сред останалите стоеше висока жена със светъл шлифер, която вероятно бе шефката на разследването — главен инспектор Кларк.
Не знаех кои са другите двама. Стояха на известно разстояние встрани от останалите, в отсрещния край на пристана. И двамата бяха облечени с тъмни палта и при приближаването на лодката видях фуражката, която издаваше, че поне единият е старши офицер от полицията.
— О, боже! — промърмори Лънди, когато видя кой стои на кея.
— Какво има? — попитах.
Инспекторът бе прекарал по-голямата част от пътуването на връщане от Бароус на носа на лодката, без да обръща внимание на студените пръски, които го къпеха всеки път, щом се блъснехме във вълна. Люлеенето и клатенето явно изобщо не му пречеха. Видимо и откровено се забавляваше, обърнат срещу вятъра като куче, което подава глава от прозореца на колата.
Сега въздъхна, сякаш краткото плаване беше прелюдия, която свършва твърде бързо. Свали си очилата и се захвана да бърше пръските от тях.
— Това е Драйдън, заместник-началник на полицията. Довел е сър Стивън Вилиърс.
Обърнах се отново към пристана, вече бях наясно откъде идва притеснението му. Никога не бях чувал някой от големите началства да присъства на обикновено прибиране на труп, при това придружен от родител на жертвата. Беше лоша идея, ненужен стрес и за роднината, и за полицаите, принудени да работят под наблюдение.
Цареше тишина, като изключим лаконичните нареждания на сержанта при приближаването ни към стридоловния кей. Двигателят заглъхна до басово бръмчене, лодката забави ход и се предаде на водата. Вълните се блъскаха в заобления корпус, докато инерцията го пренесе през последните няколко метра до кея. Водата в естуара се бе вдигнала достатъчно, за да ни позволи да акостираме до кея, вместо да ползваме улея. Бордът се блъсна в бетонни стъпала, които изчезваха във водата. Кларк и останалите проследиха мълчаливо как един от морските полицаи скача и завързва въжето на лодката за метална гъба.
— Твой ред е, докторе — подкани ме Лънди. — Ще свалим носилката последна.
Хванах се за стълбите, настръхнал заради мрачните наблюдатели на пристана. Слязох от нестабилната лодка, още по-тромав заради гумения гащеризон и водоустойчивите дрехи. Стъпалата бяха хлъзгави и мокрият бетон бе леко позеленял от водорасли. Най-горе спрях да избърша слузта от ръцете си, притеснен от твърде калния си вид, а жената със светлото палто и мъжът в гащеризона ме приближиха.
— Доктор Хънтър? Аз съм главен инспектор Пам Кларк. Това е професор Фриърс, местният ни патолог.
Кларк беше висока и слаба, с бухнала рижа коса, която се вееше около светлото й лице, при все че я беше вързала на опашка, за да я укроти. Трудно беше да се каже на каква възраст е Фриърс. Вълнистата му коса беше прошарена, но лицето му бе гладко и без бръчки, така че можеше да се окаже както на четиридесет, така и добре запазен на шейсет. Зачервените бузи на бохем му придаваха вид на гуляещ херувим.
— Няма да се ръкувам — заяви той весело и вдигна ръце да ми покаже ръкавиците си. Веднага след това се замисли. — Хънтър… Хънтър… Звучи ми познато. Срещали ли сме се?
— Съмнявам се.
— Е, все ще се сетя.
Той съсредоточи вниманието си върху случващото се на борда на лодката, а аз погледнах към двамата облечени в черно мъже, застанали в другия край на пристана. Не бяха достатъчно близо да чуят какво се говори, но въпреки това ми беше неудобно да водя подобен разговор пред човека, за когото се смята, че е баща на жертвата. Сър Стивън Вилиърс изглеждаше над шейсетте. Носеше антрацитено палто — стори ми се кашмирено, върху светлосив костюм. Оредяващите кичури коса, които се вееха по скалпа, също бяха сивкави и лицето му изглеждаше напълно безцветно, докато следеше свалянето на носилката. В него нямаше нищо кой знае колко специално, но въпреки това излъчваше много по-голям авторитет от високопоставения полицай до себе си. Драйдън, заместник-началникът на полицията, бе с телосложението на играч на ръгби, с широка като лопата челюст и с дълбоко хлътнали очи под лъскавата фуражка. Стърчеше над спътника си, но въпреки това по-дребният привличаше вниманието.