Във влака подремвах на пресекулки, а после хванах такси до апартамента си, вместо да се тъпча в метрото в утринния пиков час. Странно ми беше след самотната изолация в Бакуотърс да се върна към суетнята и мръсотията на Лондон. Обзе ме изнервящо усещане за дезориентация, докато изминавах познатата градинска пътека, за да отключа входната врата. Лепкавата миризма на прясна боя ме смути, но после се сетих за опита за взлом. Вече ми се струваше все едно се е случило на друг човек.
Сред рекламната поща на пода имаше сметка от дърводелеца, "дар" от съседката от горния етаж. Оставих я на кухненската маса, неспокоен и объркан. Главата ми пулсираше от изтощение, но бях стигнал онзи неприятен, треперлив етап на умора, който нямаше да ми позволи да заспя. Пуснах телевизора, по-скоро за да се разсея, отколкото от желание да гледам сутрешните новини, и напълних чайника, за да си направя кафе.
Когато се обърнах отново, по телевизията даваха морската крепост.
Неочакваната гледка тук, в апартамента ми, ми се стори направо сюрреалистична. За миг си помислих, че халюцинирам, но после запис от хеликоптера показа малки, облечени в бяло фигурки, които шаваха под кулата. Беше напълно разбираемо убийството на полицейски инспектор да е национална новина, още повече след смъртта на убиеца му.
Изключих телевизора. Имах чувството, че в стаята не ми стига въздух. Привиждаше ми се Лънди, кървящ на металните стъпала — толкова жив спомен, че почти надушвах кръвта и барута. Реших да си направя кафе, за да се поразсея, но дразнещото безпокойство продължаваше. Познавах твърде добре начина, по който работи подсъзнанието ми, и бях наясно, че новините по телевизията са размърдали мисловния процес. Не беше само шокът от това да видя отново морската крепост, нито споменът за смъртта на Лънди. Пропусках нещо. Просто не знаех какво е. Стига де, какво има? Какво си пропуснал?
Налях си кафе и пак си представих морската крепост. Ето ги подобните на стълба стъпала и морето, което се блъска и тътне под кулата. Вълните се разбиваха в кухите подпори, водораслите се люшкаха като мокро одеяло, чайките се хранеха по оголената пясъчна дюна…
Тогава осъзнах пропуска си. Оставих кафето и наругах глупостта си. Като толкова други подробности, и тази ме бе гледала право в лицето.
Раците.
32
Морският корпус бе принуден да изчака до следващия отлив, преди да стигнем до морската крепост. Кларк не искаше да тръгвам с тях. Първоначалният й скептицизъм се разсея, когато й описах тезата си, но се оказа трудно да премахна колебанието й.
— Трябва да си починеш. Не си полезен за никого полузаспал, а не си мигвал цяла нощ! — спореше тя.
Това важеше и за нея, но бях наясно, че не бива да изтъквам този довод. Така че се противопоставих с факта, че се чувствам добре и ще успея да поспя още няколко часа, преди да тръгна обратно, докато чакаме отлива. Инспекторката знаеше не по-зле от мен, че ако съм прав и намерим онова, което очаквах, ще им трябва съдебен антрополог по съвсем същите причини, поради които ме извикаха за разследването още в самото начало. А дори и да успееха да намерят някого за толкова кратък срок, някой новак нямаше да познава разследването дори наполовина толкова добре.
Накрая Кларк се съгласи. След като постигнахме споразумение, настроих алармата и рухнах в леглото за цели два часа. Събудих се замаян и не особено отпочинал, но горещият душ и закуската помогнаха. Когато се качих на влака, за да стигна до полицейския участък за брифинга на Кларк, вече се чувствах почти като човек. Завръщането при морската крепост ми въздейства по-силно, отколкото очаквах. Катерът на Морския корпус газеше през вълните след бурята и бе принуден да хвърли котва леко встрани от котвената платформа. До кулата ни прекараха с лодка, а полицейската лента, омотана около стълбите и горната площадка, трептеше леко на вятъра. Погледнах към ръждивия корпус над мен, но днес нямах работа там горе.
По-надолу трябваше да гледам.
Когато пристигнахме, пясъчната дюна около кулата все още беше под водата, но когато екипът свали оборудването си на платформата, на повърхността се подаваше гладка кафява гърбица пясък. Тя бързо нарасна и когато криминолозите слязоха на мекия пясък и се появиха първите рачета.
Беше редно да го осъзная по-рано, въпреки че, докато наблюдавах малките създания вчера, все още бях в шок от смъртта на Лънди. Но информацията се бе запечатала в подсъзнанието ми и постепенно си беше проправила път нагоре като загноила тресчица, докато не стана възможно да я изскубна. Раците бяха мършояди. Хранеха се с мъртва плът, дори и силно разложена. И за да са толкова многобройни на дюната, значи в нея беше заровен богат източник на храна.